Какво е мълчанието – пълно отсъствие на думи или пауза между думите, или може би думи - преглътнати, предсказани, предизвестени, предусетени, почувствани, повярвани... Състояние на напрегната бдителност или на неизбежна бдителност . Поетичен строеж на света или на възможния свят, или на противоречивия свят, или на света като дух – съюзен с тишината. Славчо Чанев и хороскоп на мълчанието.
Е, не ми липсва кураж.
Въпреки твърдението на автора, че метафорите му се раждат в тъмни тонове, аз виждам усмивка още в начина, по който е оформено заглавието на книгата. Името на автора е графична усмивка. Името на заглавието – обърната усмивка. После си сменят местата. Кой от двата ракурса е по-добрия близнак?! Предстои да узнае читателят. Всеки от своята графична представа за контрапунктите.
Да надникнем при първия брат...
Нарича се „Тичане на пръсти” – препуска през мълчанията като през тайнство. Така се раждат поетични миниатюри – тристишия, мъдрословия, непосредствено поетично изговаряне на истини, пораснали от нищото и всичкото едновременно. Готови сентенции или скици от натура, или скитащи думи, или както гальовно и скромно ги нарича поетът „записки” и „признания”
„Студът рисува мечтите си „Слънцето рови снега „С нощ в гърлото
в стъклото на прозореца” за кокичета” крещи,
ако искаш”
„Старият часовник „С тресчица в петата
тиктака задъхано. гората присяда „Нивите храчат гарвани”
Времето му се изплъзва” в скута на хълма.”
Няма нужда да се навлиза в пустинята, за да бъде усетено безмълвието на тези пейзажи. Безмълвието като език на същинското изкушение. Но към тишината авторът се отнася не непременно поклоннически. Понякога „Тишината омръзва с привидните си съгласия за всичко и всички.” И тогава започва крещенето... Отвътре. Ритъмът се настанява в душата. Защото не всяка истина е за произнасяне. И единствената възможност е в културата на мълчанието – поетичната паралелна вселена.
Вторият брат - Виновникът Вечер . Странник е. Веднага провокира представите : Вечерта пристига като мъж... Какво значение има граматическия род, когато Вечер е име на странник, оставящ следи в посвещенията към другото, към другите. С думи. Без думи. С движение. С неподвижност. Със закачка.
Тук Струма оживява в мечтите на Сена с онази небрежност, с която се споделят най-високите чувства. Дори Лувърът не засенчва прахоляка на Перник, а Айфеловата кула е просто въпрос на порастване. Тук някой изповядва пътищата, без да има очакване за пътища или прави място на мравките, без да ги вижда.
Има и котки. Винаги има котки. Котката е в основата на сътворението, символ на вечността, свита на кълбо.Тук е загатната. Ироничното наблюдение на зрящия – поетът пише за поет, пишещ за котка... кръг в пирамидата, обещание за безсмъртие. Котките говорят. Разказват вицове... Къде тук липсва усмивката! Едно лято си отива. Но всъщност започва. Има такива сезони.
А светът продължава по старому. Нехае. Въртят се високите обороти на времето, за да предизвикат иронична констатация : „Накъде, поете? Стига Дон Кихоти... Трябва да ядем”
Но в природата на горчивата въздишка е да се самонадмогне и да продължи с длетото отвън-навътре, отвътре-навън... Виновника вечер, Ниския, Доброто човече – пътища за помисляне, за разузнаване, за тревога, или за пирамиди...
Като всеки скитник, вторият брат послъгва. Прекосява Амазонка, скита се в пустинята и сред Хималаите, преминава лек и безграничен през света на представите, през другия възможен живот...
При всеки един от братята присъстват символите на в р е м е т о, пейзажите от с а м о т н и т е с ъ з е р ц а н и я, съпоставките или разсейките от р а з л и ч н и т е т е ж е с т и, които носи животът с душа, видовете с в о б о д а, видовете с т р а х о в е ( Страхът като убежище, като приют от света), видовете в и д о в е – нещата за пресътворяване, преизмисляне или за присмиване, в и д о в е т е любов.
Любовта като детство, като щедрост, като отражение: Любовта като приказница – Шехерезада, птица, основание за ритъм, основание за нежност, основание за мълчание, основание за мъчение. Любовта като религиозност и извисяване.
ВЯТЪРЪТ НА ДУМИТЕ – още един близнак.
Третият брат идва като вихър, носи ритъм, клони, ветрове. А Вечерта е вече в женски род. Ако първият брат е страничен наблюдател - спокоен и омъдростен, вторият – малко тъжен, преминаващ като странник, третият, който също е част от метафизиката на другите двама, не събира думите от пейзажа, той ги изригва от себе си като вибрация. Думите - или се катерят по стръмното като уморени Сизифи, или се разколебават сякаш Хамлетовци, а после споделят неравностите на своите изригнали въображения в кръчмата, където е храмът - винаги готов да отрази, приласкае и разбере опиянението на разлистената душа.
Одругостен от себе си лирическият субект придобива посока, превръща се в движение, в медиатор, в шаман.
С а м о з а к а ч к и т е на третия брат. Той непрекъснато напомня колко е важно да бъдеш усмихнат, когато влизаш в себе си, в представите за себе си.
Т и ш и н а т а, за която е нужен кураж. Парадоксално и единствено възможно за усещането на смисъла между „аз” и „аз”, „аз и ти”, „ние и света”, „светът и смъртта”... Тишината. Или упорството да измисляш, знаейки, че въпреки всичко Думите просто не стигат от звезда до звезда.
Има и четвърти брат. Нарича се „Нощ в гърлото”.
Тишината като негативно състояние, като тревога. Няма как да преглътнеш нощта, няма как да преглътнеш пейзажа, особено, когато засяда с бездомност, с лунатичност понякога. Среднощни сенки на кучета, които „крещят посоките” сред комати хляб и коприва – вечеря за откъснати въздишки, небрежни обитатели, случайни обитатели на нощ. „Фотографирането” на нощта предпоставя една експозиция от накъсани същности, които се оцелостяват в осмислянето на тъмното, отново като пирамиди от мълчание.
„Вятърът” гаси „свещите на звездите”. Поетът ги запалва отново. Това е в природата му - мракът да бъде предпоставка за светлина. Затова „Крак връз крак преметнал си почива вятърът и дъвче сламчица на залез слънце.” Да гадаеш – трудно ли е в тази поза или е начало на п р и е м а н е т о. Приемането на различните тишини, от болка, от радост, от принизяване, от възвисяване, от топло, от студено, от всякакво. Или „объркан от границите на приличието и изплашен за границите на собствените си граници” духът намира бряг и тъмнината ражда ветрове, с „нощ в гърлото”.
В излизането от нощта отново намирам Първия брат – съзерцателен, поради преживените изригвания, замлъквания, въртеливи движения, самота, пренаселеност. Той е същият онзи добряк, стържещ в себе си с длетото на мълчанието, за да провидим, че пейзажът се връща при себе си, защото „Животът е кратък за дълго сбогуване”, а „щурците дерат тишината на ивици тъмнина”. Защото „капчицата роса и мравчицата я заобикаля отдалеч-отдалеч”, а „в кладенеца на очите ти дреме змеят, който ме остави без дъх”.
И макар този път близнакът да е нарекал себе си „Пътища към залеза”, всъщност знае, че духът е цялостен само по пътя, в процеса на личното си израстване, измерение, познание, провиждане, пробуждане.
А свободата изглежда е състояние, когато няма повече какво да губим и пътищата към залеза стават предпоставка за път към изгрева, който е също мълчание, но със знак за усмивка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар