Първата поетична книга на Сибила Алексова се чете с радост. Затварям кориците на книгата й, умувайки как да разкажа за думите, и изведнъж ми хрумва заглавие, подходящо за нейния творчески профил : Езикът на поетичното пълноземие. Защото човек е привикнал да търси имена, да нарича вече нареченото, за да го осмисли и приюти в своите представи. Мислейки за това как да я нарека, погледът ми се спира в началото на стихотворението “Пробуждане” и виждам : тя е в огърлицата от думи, с които сама търси име на света : “току пред мен се ширна / една огромна пролет / една ми чудна пролет ./ Отде да я почнеш – вир!”. Това поетично прозрение за пролетта е в духа на цялата стихосбирка. Думите на Сибила сякаш извират дълбоко от земните недра и по стеблото на Световното дърво се катерят към слънцето. Те могат да бъдат : “ черни пълнозърнести комати топли клисави” или “парена коприва, мед,мляко и стада”, но в тях диша животът – живописен и наедрял “от пориви на щедрост”. Двете лайтмотивни думи, които присъстват в характера на цялата книга като следи, по които можем да разчетем надиплените с богата образност и специфична метафорика изразни средства , са думите : пролет и давам. Пролетта – не просто като сезон, а като порив на младостта, като начин на живот, като усмивка отвътре, като осмисляне на света, като хвърлена пътечка, по която берем неподражаеми метафори и чуваме музиката на развълнуваното сърце. Достатъчно е да вземем по един такъв образ от всяко отделно стихотворение и пак ще получим картина на майстор, събрал и импресионизма и багрите на сецесиона в едно.Ето как поетесата “чува” пролетта:
“ Чуй: земята се троши
като халва на сладки нишки.
Черни пълнозърнести ронливи бучки маслени”./”Настройване”/
Ето как усеща пробуждането на живота :
“ И гробищата, старите, заслизаха във ниското.
Тежък вятър, дебел вятър
Тръгна срещу хората, щастливи от умора.......................................................................
На птици и на дъжд е податлив просторът........................................................................
Иде ми да сепна тия хора, всичките,
Дето спят в купетата – да провидят чудото”./“ Пробуждане”/
Ето пролетта и като израз на любовното чувство:
“ Защо ми причиняваш
тая бясна пролет –
вятърна във мислите,
дъждовна във зениците”или
“ Добър пастир бъди на погледа –
по чуждите градини,
по чуждите сърца и дворове,
грижи се да не прави пролет.
Незаличима. Нелечима е.”
/”Поглед”/
Сладката мъка на любовното чувство и куражът да забраниш разлистването, та да го причиниш с двойна сила!
Пролетта и Благовещението :
“ Щърк благовести живота и заходи в равното... / Пролет със очи на цвете в мен се ококори”.
И малко по-късно: Пролетта и Великден:
“ Във селото Христос воскресе
и огънят опасал църквите
се разотиде, осветен
и в домовете светло пръсна.”/”Великденски козунак”/
И тук се връщам към другата важна дума в книгата на Сибила , думата ДАВАМ:
“ Пролет със очи на цвете в мен се ококори
и светът се зараздава в пориви на щедрост.
Иде му отвътре да расте нагоре.
Не знае за пръстта, не знае за небето.
Върбовите клони ми вещаят многота...
Литна горе щъркът . И си пожелах:
Тоя път да мога.”/”Благовещение”/
“Дава ми се! “ – и най-дългото пътешествие към себе си започва с първата стъпка, защото градиш ли върху малкото, ще постигнеш голямото. А пътят към теб самия е най-дългият път, който минава първо през другите, за да научиш най-важният урок – щедростта, на която е способно сърцето.
Сибила е жив пример за това, че мъдростта стои по-близо до извора. Четейки книгата й, се потапям в истинското значение на пожеланието да запазим детето у себе си, да гледаме на света като на пълни шепи с череши, като на прохладен кладенец с жива вода, вода, която се дарява на онези, които знаят да пият.
“ Яйцето, пъстрото, най-моето ми,
дето го оставих в църквата,
реших да е за теб.”/”Богохулка”/
И се връщам край огнището на народните приказки, където смисълът на обещаното, на дареното, на нареченото е в това, че ти е най-свидното. Когато него дариш, когато първом за другите помислиш, тогава радостта се връща към теб и без да си я викал. Сибила знае това интуитивно. Тя пише преди да е живяла. А в тази дарба винаги е прозирала изумителната сила на таланта:
“Ако някой по Великден дойде, дойде и поиска,
ще му давам, та дано
да изведе извътре Слънцето!”/”Великден”/
Обикнатите образи под пъстрата стряха на поетичното майсторство на Сибила, са тези на пчелите, кошерите, меда, дядо, “зелените поли на баирите”, уханието на топлия хляб, мъглите и тополите, майките, котките,“бременните зайки”, петлите, децата, млякото, къщите, дори змиите, белките и мишките. Всичко има своето кътче в тази “различна хармония”, която създава поетесата.
Тя смело обръща погледа ни в различни посоки. Както в поетичните ракурси :
“Есен – поглед отгоре” , където “Единствен, повярвал във утрото влажно, псуващ, овчарят ще юрне мъглите”.Или в “Есен – поглед отдолу” , където “ догарят капналите круши”;
или в
“Есен – поглед отвъд”, където “ тичам в калта кестенява, в очите ти – пълни със дъжд”И след всичко това ще гледа отстрани на себе си със закачлива усмивка :
“Не съм Сибила, и дано не съм сибила”,въпреки, че събира билки и се къпе в росата, а след това я чувам да се смее с пълен глас :
“ Като че глиганица със двестата си малки
тук земята е орала с черна зурла и копита.
Като че глиганица – не аз – се е въргаляла;
изпоцапана тревата е от сънища излитнали”.
/”Утъпкване на лаврите”/
Това е Сибила – едно поетично пълноземие и книга, безспорно заслужаваща литературната награда на тазгодишния конкурс за дебютна литература “Южна пролет” – Златен Пегас за поезия.
Да “заземиш мълниите” , може би, значи точно това – да надмогнеш стихиите в себе си и да заживееш с радост, защото малките неща като докосването до тревата, вдишването на пролетния аромат, отварянето на сетивата за хармонията на природата около нас и вътре в нас – са нещата, които истински ни трябват. И както казва Сибила Алексова това е необходимо, защото “всичко малко е съвсем-съвсем достатъчно” и всъщност “всичко малко стига за живот”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар