Кафка на плажа” е третата, преведена на български, книга на японския писател Харуки Мураками, но за мен беше първата, която ми разкри част от необичайния свят на този писател. След Харолд Пинтър, Мураками е следващия лауреат на наградата “Франц Кафка” за 2006 година.
На пръв поглед – често срещан сюжет : бягство от дома. Кафка Тамура е тинейджър, който напуска дома си, за да избяга от жестокото предсказание, че ще убие баща си. А преплетеният сюжет, с почти лунатичния живот на уж безобидния старец Наката, тласка читателя към търсенето на смисъла на живота в неосветените кътчета на човешката душа и човешката мисъл.
Необичайното за мен в началото беше мечтата на един младеж да живее в библиотека. Мураками сякаш заплита библейски истини и древни послания: от една страна причината Кафка да напусне дома си напомня древногръцката литература и одисеята на Едип цар. Дори направо бих казала, че романът е една осъвременена версия на античната трагедия. Героят е обречен от предсказанието да извърши кръвосмешение с майка си и сестра си и да убие баща си, което в многопластовото развитие на повествованието можем да допуснем, че все пак се случва. Тази “интрига” е криминалния елемент в сюжета, но тя отвежда към дълбоки психологически изживявания, които дават възможност за няколко истини.
Друго едно послание от древността гласи, че истината за смисъла на живота се намира във всяка една библиотека, трябва само да се намери книгата, в която този смисъл се съхранява. Това знание прозира в страстното желание на Кафка Тамура да живее в библиотека, желание, което поради стеклите се обстоятелства животът му поднася. Намира ли Кафка истината в книгите или я открива в необичайния сюжет на живота си – на това Мураками не прави анализ. Той оставя на читателя сам да довърши идеята.
Не по-малко интересен е образът на Наката, който има поглед отвъд границите на реалността. Призрачните образи, с които общува и които се стремят да му внушат, че “почти всеки избор, който правим в живота си е абсурден”, могат да се възприемат като метафора на собственото ни съзнание, като одушевило себе си въображение, което носи едновременно и мрак, но и мъдрост. Призракът, който подвежда Наката към убийство всъщност изказва сериозни послания: “ Не бива да се гледа твърде далеч напред. В противен случай ще изгубиш от поглед онова, което вършиш и ще сгрешиш!”
Сякаш оплитането на гледните точки разтваря една страница отвъд моралните норми – в съзнанието или в реалността може да се случи всичко и това всичко не отговаря на въпроса “защо”.
Интересен е образът на библиотекаря Ошима, който е едно дуалистично съзнание. Самият му пол не е съвсем известен. Той е ту мъж, ту жена. Затова и света наоколо възприема едновременно като даденост и противоречие:
“ в известен смисъл природата е неестествена, а в спокойствието се таи заплаха.”
За този герой не е трудно да прозре поведението и характера на Кафка Тамура и той го определя само с едно изречение : “ ти търсиш нещо и в същото време бягаш с все сила от него”. И ето източната мъдрост, до която ни води авторът чрез Ошима:
“ От личен опит знам, че когато някой много упорито се стреми към нещо, не успява да го постигне. А когато непременно иска да избегне нещо, то обикновено го застига...”, , но от тази житейска истина Ошима създава негативна нагласа: “ защото животът е просто едно натрупване на лоши поличби, които се сбъдват.”
Психологическото състояние на себеотчуждение и чувството, че някой друг дърпа конците на живота ти е проклятието на Тамура : “ Като че личността ми е орбита, от която много съм се отклонил и това ми причинява силна болка” – твърди той.
Героите на Мураками са твърде вгледани в себе си. Това, което ги занимава най-силно са собствените им реакции, чувства, душевни състояния. Това говори за едно повишено състояние на тревожност.
В един момент от развитието на сюжета, авторът се изкушава да покаже на героя си и самата древногръцка трагедия, чрез обяснението на Ошима:
“ Знаеш ли, Кафка. Онова, което преживяваш сега, е лайтмотив на много древногръцки трагедии. Човек не избира съдбата си. А тя него. Това е фундаменталното в тях. Трагедията според Аристотел се поражда, колкото и да е комично, не от недостатъците на главното действащо лице, а от положителните му качества... Ситуацията става все по-трагична и виновни за това са не слабостите, а д о б р о д е т е л и т е. “Едип цар” на Софокъл е чудесен пример. Причина за трагедията на Едип е не леността или глупостта му, а смелостта и честността му. Ето това е иронията... Ала иронията прави човека по-проницателен, помага му да помъдрее, да открие път към спасението на по-високо ниво, да намери по-универсална надежда. Затова хората и днес обичат да четат древногръцки трагедии. Те са едни от образците на истинското изкуство. С риск да се повторя ще кажа, че целият свят е метафора. В действителност никой не убива баща си и не спи с майка си, нали? С други думи, посредством метафората ние възприемаме иронията. Ставаме по-проницателни и по-душевно богати.”
Не мога да подмина и поетичния образ на Саеки сан, също толкова многоизмерен. По описанието на снимката добиваме представа какво от нея вече принадлежи на миналото, но и някъде дълбоко вътре, укрито от времето:
“снимката на момичето е запечатала нещо, което с възрастта е изчезнало завинаги. Би могло да се нарече з а г у б а н а е н е р г и я. Не някаква показна енергия, желание да се харесаш, а естествен порив, прозрачен като бистра вода, бликаща между скалите – естествена привлекателност, която докосва сърцето ти. От цялото същество на момичето, седнало пред пианото, лъха такава силна, лъчиста енергия. При вида на усмивката й веднага си помисляш какъв ли светъл път се открива пред щастливата й душа. Тя ми напомня пламъчето на светулката, преди мракът да го погълне.”
И тъй като това е описание по скоро на дух, отколкото на живо същество, съвсем естествено иде въпросът “ Какво предизвиква превръщането на хората в живи духове?”
И Ошима, който има отговорите на всички въпроси, ще ни отговори:
“ тези духове винаги възникват от негативни емоционални състояния. В повечето случаи причина за бурните емоции е някакво лично преживяване с отрицателен знак. И от тях се раждат тези духове някак от само себе си. За съжаление няма нито един пример хора да се превръщат в духове в името на световния мир или възтържествуване на логиката.”
Наката – другият мъдрец, облечен в кожата на безобиден бавноразвит говорещ за себе си в трето лице:
“Дядо ми често казваше: да попиташ е неудобство, но за кратко, да не попиташ е неудобство за цял живот”-казва спътника на героя, а Наката добавя:“ Наката е напълно съгласен. Всичко, което знаеш, изчезва след смъртта!”
Пластичността на сюжета ни подсказва най-вече това, че материята е в постоянно движение.:
“ Същинското настояще е недоловимо напредване на миналото, което поглъща бъдещето. Представите са съхранена памет.”;
“ Земята, времето, представите, любовта, животът, вярата, справедливостта, злото – всичко се променя. Нищо не остава завинаги на едно и също място и в един и същи вид.” Що се отнася до любовта : “когато обичаш някого, ти търсиш липсващата половинка от себе си. Затова, когато мислиш за любимия човек се натъжаваш.Сякаш се връщаш в стая, с която са свързани скъпи спомени и в която отдавна не си бил”. Ето защо, когато изгубят любовта, хората губят волята за живот и страдат от загуба на енергия. А това е и основната причина за болестите – и на тялото, и на ума. И ако животът е илюзия,“ колкото повече разсъждаваш за илюзиите, толкова повече те се множат и добиват отчетливи форми. И престават да бъдат илюзии.” А страстта на героя – да живее в библиотека вече е обяснима:
“ Всеки човек се лишава от нещо важно и скъпо за него... Рядък шанс, благоприятна възможност, чувства, които никога няма да изпита. Това е част от живота. Но някъде в главите ни... има едно кътче, където пазим тези спомени. Като книгите по рафтовете на нашата библиотека. И за да открием какво таим в себе си, трябва да си направим нещо като картотека. От време на време да забърсваме праха, да проветряваме, да сменяме водата във вазите с цветята.С други думи, човек прекарва целия си живот в собствената си библиотека”.
© Росица Ангелова
На пръв поглед – често срещан сюжет : бягство от дома. Кафка Тамура е тинейджър, който напуска дома си, за да избяга от жестокото предсказание, че ще убие баща си. А преплетеният сюжет, с почти лунатичния живот на уж безобидния старец Наката, тласка читателя към търсенето на смисъла на живота в неосветените кътчета на човешката душа и човешката мисъл.
Необичайното за мен в началото беше мечтата на един младеж да живее в библиотека. Мураками сякаш заплита библейски истини и древни послания: от една страна причината Кафка да напусне дома си напомня древногръцката литература и одисеята на Едип цар. Дори направо бих казала, че романът е една осъвременена версия на античната трагедия. Героят е обречен от предсказанието да извърши кръвосмешение с майка си и сестра си и да убие баща си, което в многопластовото развитие на повествованието можем да допуснем, че все пак се случва. Тази “интрига” е криминалния елемент в сюжета, но тя отвежда към дълбоки психологически изживявания, които дават възможност за няколко истини.
Друго едно послание от древността гласи, че истината за смисъла на живота се намира във всяка една библиотека, трябва само да се намери книгата, в която този смисъл се съхранява. Това знание прозира в страстното желание на Кафка Тамура да живее в библиотека, желание, което поради стеклите се обстоятелства животът му поднася. Намира ли Кафка истината в книгите или я открива в необичайния сюжет на живота си – на това Мураками не прави анализ. Той оставя на читателя сам да довърши идеята.
Не по-малко интересен е образът на Наката, който има поглед отвъд границите на реалността. Призрачните образи, с които общува и които се стремят да му внушат, че “почти всеки избор, който правим в живота си е абсурден”, могат да се възприемат като метафора на собственото ни съзнание, като одушевило себе си въображение, което носи едновременно и мрак, но и мъдрост. Призракът, който подвежда Наката към убийство всъщност изказва сериозни послания: “ Не бива да се гледа твърде далеч напред. В противен случай ще изгубиш от поглед онова, което вършиш и ще сгрешиш!”
Сякаш оплитането на гледните точки разтваря една страница отвъд моралните норми – в съзнанието или в реалността може да се случи всичко и това всичко не отговаря на въпроса “защо”.
Интересен е образът на библиотекаря Ошима, който е едно дуалистично съзнание. Самият му пол не е съвсем известен. Той е ту мъж, ту жена. Затова и света наоколо възприема едновременно като даденост и противоречие:
“ в известен смисъл природата е неестествена, а в спокойствието се таи заплаха.”
За този герой не е трудно да прозре поведението и характера на Кафка Тамура и той го определя само с едно изречение : “ ти търсиш нещо и в същото време бягаш с все сила от него”. И ето източната мъдрост, до която ни води авторът чрез Ошима:
“ От личен опит знам, че когато някой много упорито се стреми към нещо, не успява да го постигне. А когато непременно иска да избегне нещо, то обикновено го застига...”, , но от тази житейска истина Ошима създава негативна нагласа: “ защото животът е просто едно натрупване на лоши поличби, които се сбъдват.”
Психологическото състояние на себеотчуждение и чувството, че някой друг дърпа конците на живота ти е проклятието на Тамура : “ Като че личността ми е орбита, от която много съм се отклонил и това ми причинява силна болка” – твърди той.
Героите на Мураками са твърде вгледани в себе си. Това, което ги занимава най-силно са собствените им реакции, чувства, душевни състояния. Това говори за едно повишено състояние на тревожност.
В един момент от развитието на сюжета, авторът се изкушава да покаже на героя си и самата древногръцка трагедия, чрез обяснението на Ошима:
“ Знаеш ли, Кафка. Онова, което преживяваш сега, е лайтмотив на много древногръцки трагедии. Човек не избира съдбата си. А тя него. Това е фундаменталното в тях. Трагедията според Аристотел се поражда, колкото и да е комично, не от недостатъците на главното действащо лице, а от положителните му качества... Ситуацията става все по-трагична и виновни за това са не слабостите, а д о б р о д е т е л и т е. “Едип цар” на Софокъл е чудесен пример. Причина за трагедията на Едип е не леността или глупостта му, а смелостта и честността му. Ето това е иронията... Ала иронията прави човека по-проницателен, помага му да помъдрее, да открие път към спасението на по-високо ниво, да намери по-универсална надежда. Затова хората и днес обичат да четат древногръцки трагедии. Те са едни от образците на истинското изкуство. С риск да се повторя ще кажа, че целият свят е метафора. В действителност никой не убива баща си и не спи с майка си, нали? С други думи, посредством метафората ние възприемаме иронията. Ставаме по-проницателни и по-душевно богати.”
Не мога да подмина и поетичния образ на Саеки сан, също толкова многоизмерен. По описанието на снимката добиваме представа какво от нея вече принадлежи на миналото, но и някъде дълбоко вътре, укрито от времето:
“снимката на момичето е запечатала нещо, което с възрастта е изчезнало завинаги. Би могло да се нарече з а г у б а н а е н е р г и я. Не някаква показна енергия, желание да се харесаш, а естествен порив, прозрачен като бистра вода, бликаща между скалите – естествена привлекателност, която докосва сърцето ти. От цялото същество на момичето, седнало пред пианото, лъха такава силна, лъчиста енергия. При вида на усмивката й веднага си помисляш какъв ли светъл път се открива пред щастливата й душа. Тя ми напомня пламъчето на светулката, преди мракът да го погълне.”
И тъй като това е описание по скоро на дух, отколкото на живо същество, съвсем естествено иде въпросът “ Какво предизвиква превръщането на хората в живи духове?”
И Ошима, който има отговорите на всички въпроси, ще ни отговори:
“ тези духове винаги възникват от негативни емоционални състояния. В повечето случаи причина за бурните емоции е някакво лично преживяване с отрицателен знак. И от тях се раждат тези духове някак от само себе си. За съжаление няма нито един пример хора да се превръщат в духове в името на световния мир или възтържествуване на логиката.”
Наката – другият мъдрец, облечен в кожата на безобиден бавноразвит говорещ за себе си в трето лице:
“Дядо ми често казваше: да попиташ е неудобство, но за кратко, да не попиташ е неудобство за цял живот”-казва спътника на героя, а Наката добавя:“ Наката е напълно съгласен. Всичко, което знаеш, изчезва след смъртта!”
Пластичността на сюжета ни подсказва най-вече това, че материята е в постоянно движение.:
“ Същинското настояще е недоловимо напредване на миналото, което поглъща бъдещето. Представите са съхранена памет.”;
“ Земята, времето, представите, любовта, животът, вярата, справедливостта, злото – всичко се променя. Нищо не остава завинаги на едно и също място и в един и същи вид.” Що се отнася до любовта : “когато обичаш някого, ти търсиш липсващата половинка от себе си. Затова, когато мислиш за любимия човек се натъжаваш.Сякаш се връщаш в стая, с която са свързани скъпи спомени и в която отдавна не си бил”. Ето защо, когато изгубят любовта, хората губят волята за живот и страдат от загуба на енергия. А това е и основната причина за болестите – и на тялото, и на ума. И ако животът е илюзия,“ колкото повече разсъждаваш за илюзиите, толкова повече те се множат и добиват отчетливи форми. И престават да бъдат илюзии.” А страстта на героя – да живее в библиотека вече е обяснима:
“ Всеки човек се лишава от нещо важно и скъпо за него... Рядък шанс, благоприятна възможност, чувства, които никога няма да изпита. Това е част от живота. Но някъде в главите ни... има едно кътче, където пазим тези спомени. Като книгите по рафтовете на нашата библиотека. И за да открием какво таим в себе си, трябва да си направим нещо като картотека. От време на време да забърсваме праха, да проветряваме, да сменяме водата във вазите с цветята.С други думи, човек прекарва целия си живот в собствената си библиотека”.
© Росица Ангелова
Няма коментари:
Публикуване на коментар