Росица Ангелова: „Ще се видим в Рая” – образи и мотиви в поетичната книга на Първолета Маджарска

За първата книга на Първолета Маджарска „Ангел с ахилесова пета”, поетът Иван Хранов пише:

„Дебютната стихосбирка на Първолета Маджарска по странен начин ми напомни един израз на древен мъдрец: „ Не забравяйте, че всеки светец има минало, а всеки грешник бъдеще”.

Затова и Първолета се вглежда в дуалния свят на нашето емоционално съществуване :

„ Виж ангел с ахилесова пета / и дявол с ореола на светец/”

Във втората си книга "Живей сега!" - Маджарска „ топли ръцете си над огнището на слънчогледите”. Слънцето е „жълт клоун”, луната е заплетена в косите. Играе с опозициите : земя-небе, слънце-луна, дървета-скитници. Рисува картини и шепне. С тази книга поетесата призовава към усещането на мига, към това – всяка картина в палитрата на живота да бъде уловена още в мига на случването.

Третата й книга „Детето плаче като бог” осмисля живота като „дълго пътуване към вратата, която зее винаги отворена”, като „тъга от настъпващата вечер на зимата”, но също и като „приближаването към себе си”.

„ Децата ми напомнят, че има бъдеще” – казва Първолета. Такива деца са и книгите – копнежът на сърцето да остане в топлината на стряхата, да не разпилее съкровищата на душата си като есенни листа, а да ги запази за времето.

Какво да очаква читателят от настоящата книга на Първолета „ Ще се видим в Рая”?

За мен тази книга е едно своеобразно продължение на „Детето плаче като бог”. Тук продължава мисловният диалог с Господ. Или по-скоро монолог. Монолог, в който лирическият субект се лута между двете възможни светоусещания – да оправдае Бог в себе си или да Го обвини. Авторката прави едновременно и двете като започва книгата си предизвикателно. Въпреки, че бродира меки, милостиви думи, зад тях прозира горчивината , с която посмява да учи Бог как да постъпва, прави го длъжник на човека, за да му напомни как да разчита човешките послания: „ научи се да разчиташ глаголицата на пушеците от комините и да мърдаш с устни, сричайки буквара на земните послания”.

Гневът зад тези, напредени като с хурка, но настръхнали в своята категоричност метафори, е стаен. Закарфичена в надеждата, че човек има право да се възпротиви на Господ, да Му поиска сметка, глаголицата на душата търси в същия миг приласкаване, разбиране и утеха от същия този Господ. Само че не си го позволява. Защото Господът е разпръснат на малки късчета в картините от думи, но стои дистанциран. Прави нещо, движи се, присъства... но отдалече. Ето какво научаваме за Него от картините:

„ Сигурно вече има перде от облаци върху очите си...”;

„... прави топчета от звезди и ги хвърля”...;

„сякаш Господ с руно от облак и остен от светкавица,

залъгва глада си, всмуквайки земни души и плюейки ядосано дъжд.”;

„На светкавица нанизва като пуканки на сурвакница небесата”;

„Господ е надебелял и едва се побира в напращелите си дрехи”;

„Видях Господ да огражда със облачни скали Вселената”;

„ Господ пак се е вдетинил...”;

„Господ е човек, само дето душата му е вечна и брадата му расте бавно”.

Кой би се уплашил от такъв Бог?! Та той в същото време е опитомен. Дори „всмуквайки земни души” да „плюе ядосано дъжд”, „Дядо му взема мярка, размерва с аршин небесния десен и скоро ще го зарадва с нови одежди: с рунтава овчарска аба, с потури от шаяка на облаците, с мека шапка и щавени опинци...” И виждаме тук един Дядо, много по-могъщ от Бог. Той се грижи за светуването така, че където и да попаднат погледът или душата на човек, да се чувстват уютно. Дори полегнал на ръцете на неговата грижа сам Бог сякаш кърпи с игла небето и ситни радомирска ръченица. Понякога Бог така се снишава, че заприличва на дете. Играе си по детски с лопатката на луната и „гребе звездните пясъци на вселената”, „за да прави замъци и пътища”. Тези разбъркани рисунки на Бога напомнят, че реалността е такава, каквато си я представим. А светът е това, в което вярваме. Веднъж черно-бял, друг път цветен. Казваш : „Бог е несправедлив” и Бог е несправедлив, казваш : „Бог е добър” и Бог наистина е добър. По метода на имитативната магия – усмихнеш ли се на едно огледало и огледалото ще ти се усмихне.

Що се отнася до езика, на който авторката ни превежда уроците на душата, той е по-скоро език на кратката художествена приказка на границата между фолклор и вълшебство, които открехват вратата към поезията. Оттам наистина надничат живописни образи, оживяват картини, наблюдения, художествени регистрации на действителността, случки, изпълнени с образи, от които като читател очаквам да се случи нещо. Да станат подпорка за надничане отвъд тях, да бъдат начало на провиждане зад мъглата от облаци, където е позициониран Бог. Дори самата авторка усеща Рая като място, в което „сладко ще си поприказваме”. Бих добавила : „а може би сладко ще си помълчим, знае ли човек”! С прозренията и думите никога не се знае. Художественият език на П. Маджарска има склонността към събирането на мисълта в сентенция. Но дори тези сентенции са също кратки прози:

„ Само влюбената душа е вечна”;

„Щастието не е крайна спирка, а начин на дълго пътуване към себе си”.

Понякога авторката си служи с една „кръгла” рамка за начало и финал на художествения текст. Така например :

„ По керемидите на старата къща прорасна трева и слънчоглед поникна...”

След това се появява хлапето, „ което открива светлината по свой начин” и това е достатъчно, за да се насити веднага езикът с поетични вибрации. Но по-нататък продължава р а з к а з а. В две изречения – момчето пораства, влюбва се и пристига вкъщи „ с букетче диви ягоди”. А отново по керемидите на „старата ни къща” поникна слънчоглед / и замъглените, запредени прозорци потънаха навеки във трева...” Може би – приказката за спящата царкиня, разказана наобратно.

Вълшебните приказки са къде нарочна, къде интуитивна основа за много поетични асоциации. Но тъй като този сюжет тук също е приказка (което се разбира и от различните глаголни времена, с които е разказана), си мисля, че е приказка за Зеления принц, който целувайки по рамото момичето на пътя, отнася със себе си поетично-дефибрилираното си сърце, но природата ще реагира светкавично-бързо и по керемидите на старата къща веднага ще поникнат слънчогледи ( защото обичта не може да се скрие от никого, най-малкото от една стара къща), а надолу към прозорците ще се спусне трева, докато дойде моментът със Събуждането. Или с Пробуждането. Защото смисълът на тревата е в инкубационния период, когато любовта ще покълне в сърцето. Защото тя е символ на живота, дошъл чрез смъртта. Или чрез мнимата смърт ( която трае само сто години). Затова не бихме се разтревожили, ако ни хрумне, че :

„Господ

пак се е вдетинил

и като малката кибритопродавачка –

пали клечките на земните души

и ги хвърля,

а ние вярваме в падащи звезди

и си пожелаваме нещо тайно.”

Ако поставим една до друга в художествен план всички книги на Първолета, ще видим една нишка от метафори, мотиви и търсения, които тръгват от Бог и стигат до Бог. Тръгват от ахилесовите пети на ангелите и дяволските ореоли, през съзерцанието на мига, когато ще възкликне: „Живей сега, когато още можеш да пиеш слънце в чашата си сутрин...”, вървейки по трънливия път от дъното на болката в „Детето плаче като бог”, до своеобразното й продължение в ироничното предположение : „Ще се видим в Рая”.

Но заедно с болката от опита за осмисляне на света, у читателя остава вкусът за нещо неосъществено, за някаква пропусната мечта, за простор, който въпреки небесната си същност стои арестуван в клетката на човешкото съмнение: „ Бог не ни е дал криле”. Казано е с горчивина. Всъщност – дано е казано с горчивина. Защото, ако е съждение, богът у мен, който има навика да плаче като дете, би се натъжил.

Човекът е смишен : „Накуцва, ходи и пълзи”, забравяйки за крилете си. Само, че нали светът е такъв, какъвто е цвета на очите, които го гледат. Защото как иначе бихме се задържали толкова дълго време във въздуха, попивайки стихове, макар и стъпили здраво на нозете си. И финалът на стихотворението „Мишките” , според мен, е в средата :

„ Всеки ден

правим своя скок към слънцето,

защото синевата

започва на педя от земята”.

Всъщност тези два реда са достатъчни за цяло стихотворение.

Връщам се отново на охудожествения спор на Първолета с Господ, и пак изплува образ от предната й книга:

„ Не е ли Господ един вдетинен мъдрец,

който реди пъзели със звезден пясък в небесното корито.

Облегнат на терасата на облака,

Той топва сламка в чашата на хаоса

и пуска слънчеви мехури.”

Лирическата героиня ми заприличва на героиня от приказка. Обикаля в кръг, стъпва нетърпеливо от крак на крак, а търси покой. Търси обич. Чука на една врата, която по право винаги е отворена. Но сякаш инстинктът й да стои нащрек я възпира да влезе вътре. Затова стои на прага и си играе с представите за Господ. Това е опасна игра. Защото иронията ни помага временно. Тя е като погрешно лекарство, защото стреля по мишена, която е равна на безкрайността. Значи – равна на нас. Тоест – стреляме в себе си.

Изглежда така, сякаш светът си е достатъчно подреден и само Господ размества местата на елементите и създава безпокойства. Но тъй като ние сме част от този божествен хаос, а значи и негови причинители, в един миг сетивата се уморяват да противоречат на себе си, а тогава, можеби въздъхват поетично така, както го прави и Георги Константинов, когато казва : „ Колко е хубав светът, когато наоколо няма хора”. А Първолета възкликва:

„Трудно ви откривам, хора! / Загубихте се в тъмното, /светулките ви избледняха.”

Достатъчно ясна картина – за да усетим очуждението си един от друг, разноезичието на душите си, статичното електричество на най-ярките си цветове – гневът и страстта към себе си, правейки ни невидими един за друг или видими, но с отрицателен знак. Затова не е нужен въпрос: „Къде сте , хора?” Достатъчно е споделеното „трудно ви откривам...”

Въпреки богатата палитра от емоционални взаимоотношения с Бога, поетесата намира начин, по който да Го приеме, да Го обикне и да провиди през Него в хората. Тя го смалява. Превръща го в дете. Но вече не иронично, а ласкаво. Гледа на него като майка на своя изобретателен наследник. А виждайки го по този начин, тя вече може да му се усмихне и да му прости, защото : „ търкаляше се като палаво дете по склона и смехът му слънчево кънтеше... И видяхме, че Господ е човек, само дето душата му е вечна...”

Светът отвътре: къщата, топлите ръце на мама, татко и слънчогледите, луната, Голямата и Малката мечка.

Светът отвън: старците ( като образ на очакването) и Господ ( като всичко останало) . Тези два свята се преливат.

Съчетан от метафори и разговорни думи, езикът е ту „граовска ракия”, ту „люта джибровица”, ту е с „гърбица от слънце по раменете”.

Елементите от домашния бит : „трошички сиренце”, „яйчен облак”, „задъхана фурна” – сякаш стават част от елементите на хаоса, в който непременно търсим силата на небето, натоварено с трудната си и творческа мисия – да ни извиси.

Както се случва в света на синхрониите, когато не ти достигат думи за заключение, заключението често ти пада от небето. Така отворих наслуки „Пътят на озарението” на един от обикнатите ми духовни суфи-учители Хазрат Инаят Хан и абзацът, на който попаднах беше поразително точен:

„ Когато някой открие, че в живота няма справедливост, липсва красота, мъдростта е кът, а добротата рядкост, тогава се ражда надеждата, че справедливостта съществува някъде; цялата красота, мъдрост, доброта, трябва да бъдат някъде и това място е Раят. Той си мисли: „Съществуват някъде. Ще ги открия някой ден. Ако не успея в този живот, ще ги намеря в отвъдното, но ще дойде ден, когато моята надежда, моето желание ще се изпълни”. Човек живее, за да види мечтите си осъществени... Ние всички се стремим към това съвършенство, цялата вселена работи за същата цел. И в това предстоящо съвършенство мислителите и великите учители от всички времена са виждали своя Рай, защото Бог се проявява чрез човека.”

В този смисъл, бих добавила само, че ако раят е пространство, където се случва творчеството, където душата расте и се разширява, за да увеличи душата на Бог, то значи, че заглавието на книгата е не само едно обещание за астрална среща в полето отвъд видимото или едно намигване, породено от съмнението, че това наистина е така, но то е и неизбежност, която извира от самото сърце на бога. Защото раят е поетично видение на изпълненото желание. Желанието за повече красота.