Открай време писателството неистово обгрижва библейските митологеми за ада и рая. Не знам дали този теософски и художествен интерес води началото си от Адам и Ева или всеки се чувства длъжен да впише и своята истина за мирозданието в психологията на творческата изява. Няма сега да правя съпоставки дали Бог е позициониран в облаците, в човека или на някое друго място. Но по метафорите за Бога, като тайни агенти на вселенската сигурност, можем да надникнем право във вътрешните височини на представите.
Колегата от Националната библиотека на Буенос Айрес – Хорхе Луис Борхес люлее махалото на душата „между ада и рая”, Милтън води трогателни боеве в името на „изгубения рай”, а живият философ и мислител, родният български бард на подземията и липсите Иван Хранов обхожда посоките по вертикалата на Световното дърво, като се моли еднакво дълбоко и за посоката отдолу-нагоре, наречена Исус и за посоката от горе-надолу, наречена Луцифер.
„ Огньовете на Гебура” е книга-предизвикателство за ума, едно иронично изпитание за моралните регулации, наложени от представите ни за добро и зло, един поглед, втренчен и призован от могъществото на вертикалното пространство. Хранов живее в предизвикателство. Той е обърнатата страна на обърнатата страна на обърнатата страна на абсурда. Той пропълзява в ниското, става съучастник на плъховете и хлебарките. Може да им се довери. Те обитават подземията и влагата. Дълбокото. Долното царство. Корените. После се надига малко по-високо и взема под закрилата на погледа си котките. При Харуки Мураками котките валят като из ведро. И в пряк, и в преносен смисъл. Те говорят и общуват помежду си в естествения свят на доверието. Докато не се появят хората. Тогава котките стават мистици. От „Кафка на плажа” на Мураками те навлизат мъдри и непосредствени в кафкианския свят на Хранов. Присъствието им говори за състоянието на абсурдната отчужденост между хората . Можеш да поговориш с котка, да напазаруваш храна „за ахилесовите й мисли”, защото да поговориш с човек, извън „пещерата” на своето усвоено пространство е трудно, дори невъзможно, нечовешко, деформиращо. Не защото „ човекът е най- големия грешник”, защото той е „единствения грешник”.
Гебура или Гедула (Хесед)! Няма такова противоречие! Силата на могъществото срещу силата на милосърдието. Силата на мрака срещу силата на светлината. Или силите на мрака и светлината, обединени в едно. В името на порастването. В името на превръщането на човешките плитчини във възвишения. Ако това е възможно. И двете сили водят до познание. Но и двете ли водят до просветление?! Или съвместно изграждат дуалния свят на Бога. Дуален да, но не и противоречив. Защото не може да има противоречие там, където има единство.
Още със заглавието на философското въведение в книгата сме повлечени от любопитството да надникнем в тайните кътчета на писателския интерес : „ Архангелът, който ме безпокои”. „ Безпокои”, а не „плаши”, „ужасява” или „потиска”. Тази дума е врата към образа на Архангела. Безпокойство се изпитва само към нещо, което е близко, познато, към което проявяваш разбиране, дори симпатия : „ Тогава Иисус биде отведен от Духа на пустинята, за да бъде изкушен от дявола...” / Мат.4:1/ „ Ето защо: защото без него би било плитко, много, много плитко.”/Ив.Хранов/.
Опасно ли е затъването в плитчините?! Хранов уж не пише за хора, той пише за качества, а качествата са подвижни пясъци. Също като хората. Когато бягаш от плиткото, попадаш сред плитко. Може ли плиткото да стане дълбоко!? Би могло, но само, ако хване някой от двата пътя: на Гебура или на Гедула. По-често става обратното – дълбокото да попадне в капана на плиткото и да започне да прилича на плитко. Предполагам, че това се случва по същата причина, поради която една болна клетка разболява една здрава, защото здравата клетка се страхува. Но дълбините не могат да се страхуват от плиткото... Въпреки, че сме исторически наследници и свидетели на това как варварски племена поругават и унищожават високо развити цивилизации. Поради знанието, че страхът предизвиква плитчините, авторът пише списък на „страшните неща”. Най-страшното от тях е смъртта. Но поетиката на този страх обръща погледа към другата истина : „ Животът във смъртта притежава изключителна вярност. Може би всеки ден умираме по малко, но в смъртта живеем тотално... Смъртта кипи от светъл смисъл. В смъртта си виждаме най-бляскавата светлина. И когато вляза в светлината, радвайте се за мен!” Смъртта като светлина. Хранов сякаш е написал курс по екология на човека. Но да се върнем на „страха” от „плиткото”. Плиткото е опасно. Затова авторът се спуска толкова дълбоко при подземните, при наследниците на динозаврите. Дълбокото се допълва с дълбоко. Или със самоирония:
„ онзи ден азът ми се пропука...
- Ходи сега да се събираш!
Беше онзи ден и беше крайно време...”
Игра с времето като пространство и с пространството като вътрешно време. Убеден в посочването на посоките, Хранов подрежда света върху тази плоскост: събраните пукнатини трябва да са дълбоки, за да няма препятствия за изригванията – „възходящи и низходящи”. Ниските вибрации на нашето виртуално съществуване са докосване до мрака. Но мрак ли е мракът или само другото лице на светлината! Хранов подозира, че езиковите връзки между азът и другите могат да се окажат прекалено „диалектически”. Човекът... или качествата са свикнали с установените неща. Или с установимите неща. Но в случай, че не е разбран, той ще съумее да се надсмее: „ в такъв случай около пукнатините ще засадя плантации от кукуряци...” Има и едни други кукуряци. Тях винаги ги има. Нали „адът – това са другите”! Те ще се опитат да се възправят и да произнасят самородни присъди, умеейки да прикриват пукнатините си с метафори, но това са „кукуряци”- „много далече от възвишеността на Скорпиона”. Философът ги гледа с усмивка. Защото живее в пукнатините и знае, че там страх няма. Но до това знание се достига с дълго пълзене. За да можеш да прозреш, че пукнатините са причина да бъдеш „оцелостен”.
„Сърце – счетоводителят на липсите” – възкликва поетът Валентин Дишев, а Хранов сякаш по инвентарна книга допълва отсъствията и себеотсъствията:
„ Ето колко много ме няма:
под тук ме няма, над там ме няма,
няма ме вътре, нито пък ме има отвън –
ето колко много ме няма.”
или
„горчива радост”
„ без тръпка, без докосване, без ласка... без цел... без Нея...”
„ така, че прегърни горчивата радост...”
И ми идва наум Калин Донков - „ радостта не ми е крепост”. Тогава коя е крепостта?! Едновременно с ирония и доверие, с тревога, но и с усмихната тъга Хранов назовава крепостта, с която ще говори, единствената крепост : „ с Бог, че с кого другиго!” . Самота и пълнота в едно. Отсъствие на хора. Присъствие на подземия и наднебесност. Говорещ свят. Мълчащ свят. В едно.
Чета „ Фанатизъм” и започвам да рисувам триъгълник. Правоъгълен триъгълник. За да видя какво значи „удължени ъгли”. Кой си мисли, че би разбрал литературата, без да познава Питагор?! С математически похвати питагорейците описват душата на човека, стремейки се да открият път за управление на прераждането. А ако мерим себе си с погрешна мярка?! Ако нашите остри ръбове и „ удължени ъгли” не ни позволяват да провидим отвъд границите на контура, там където триъгълниците „ се извиват, увиват и прегръщат”...
Хранов създава сякаш илюстративни притчи. В свят, който страда дълбоко, космично и комично от несходства в интерпретациите за себе си, предизвикателният художествен език е като квантов скок, като пробив в траекторията на установения поглед, на примирения ред. Ако мисленето „извън кутията” би довело до създаването на някаква революционна наука, както твърди Томас Кун, то мисленето извън размерите на видимото с просто око може да бъде безспорен критерий за революционна литература. Този неоразмерен поглед позволява формата на текстовите конструкции да бъде гъвкава. Те ту придобиват размерите на философско есе, ту се подреждат вертикално в условно и експериментално стихотворение.
Мисля си за „липсващия” четвърти отдел на знанието в таблицата на универсалната десетична класификация на Дюи : празно пространство, оставено за появата на нова наука. Преди да бъде погълнат от ентропията, в този отдел на знанието е била разположена филологията. После тя е намерила място при литературознанието, а в структурата на таблицата е оставена възможност за революционен скок, може би там, където понятията, населяващи останалите области от познанието ще бъдат в симбиоза, в завършен неотделим вид и това няма да ги направи еклектични или дори гротесктни. Това наблюдавам и при Хранов. Книгата „ Огньовете на Гебура” може да бъде огледало на художествената памет между наука и култура, може да бъде философия ( тя е философия), може да бъде разглеждана през погледа на християнската религия или дори през погледа на атеизма. Може да е социална грижа за дъното на човека, етимология на „страшните неща”, статистика на междупредметните икономически отношения в плановото стопанство на семиотиката :
„ вчера купих продукти за котката...
... купих брашно против страх и мая от вносната;
... купих и вода за чешмата...
Вчера купих ахилесови мисли за котката...”
Книгата може да бъде и равносметка на естествените науки, споделяне между физиката и физиологията, зоологията, геологията и хидрологията :
„ Може и звездте да са някакви зародиши, но ти летиш към черната дупка”
„ от сърце до сърце, от гълбина до гълбина”, чуваш „ музиката на плъховете” и се вглеждаш в „най- старото животно на света” – „охранена”, „тъмно-кафява”, „прекрасна” „ хлебарка”. Защото говориш на езика на подземията или на пълноземията – там, където всяка жива или семиотична хлебарка е съществена част от плана на Сътворението. После хидрологически наблюдаваш „метаболизма” на реката и бдиш лениво-„добронамерено” над пейзажа. Защото „красивото трябва да се забавя”! След това иде иронията на душевната палеонтология – превръщаш се в крокодил или динозавър, нахълтал в пространствата на отминали геологични епохи. За да стигнеш до идеята за хигиената на душата, правейки художествена „равносметка на поддържането” :
„ Изплетен съм от слабости.
Простъпките са ми втора природа.
.............................................................
Пълен съм с гордости като с буци от ракова тъкан.
Обичам да завиждам. Обичам да мразя.
Ревнувам: жена, приятел, молив, пишеща машина... жираф.
Избухвам, подвивам опашка, пак избухвам, пак опашка...
Прекрасен съм.”
Мислите, че това е разкаяние!? Това е екология на вътрешното пространство. Архивиране и пълно преизграждане на масивите от данни. Профилактика на душевното кръвообращение. За да се смалиш пред изкуството да разпознаваш Бог. Във всичките му лица. В синхрониите, в „езика на света около нас” и в езика на символите.
За Хранов духовните атланти в това отношение са Юнг, Кастанеда и Бом. Всеки от тях, изкушен от квантовата физика, поведението на ДНК и овладяването на космичните и човешки енергии. Наука и поезия. Търсене на взаимовръзките чрез поетиката на модерния абсурд или чрез навлизане в същината на атома. Различни пътища, а причината една – да се почувстваш цялостен, да напишеш историята на своето душекатерене от основите на равнобедрения триъгълник до върха на пирамидата.
Музата. Тя не е безплътно очертание и „призрак лек”. Тя може да е „безвидна” и дори „безмълвна”, но не е нито „ безтелесна”, нито „беззвучна”, нито „безлика”.Тя е от „индиговите деца” инкарнирани на планетата. Цветът на душата им говори за мястото, от което идват. Тъмносиньото е цвят на божествеността. На свободата, която значи единосъщност с Бог. В древен Египет вътрешността на пирамидите се боядисвала в синьо, както е син и скарабеят, Буда и Кришна. Синя е и поетовата жрица на вдъхновението и нейни са „всички възможни места”. Въпреки, че понякога се съмнява в нейното съществуване : „ В света на Кафка жената море ли търсиш – Най- голямата твоя илюзия?”.
Жената-море : не болезнена страст и дори не трудно поносима нежност, а знак за духовна еволюция. Такава е необходимата поетова любима „безименна, неподатлива на никакви влияния, слабосилна”, дори „грозна”, понеже красивото не винаги е видно.
Такава тя би била идентична с поета, който търси хармония в мрака на пещерата, защото знае, че мрак е другото име на светлината. Затворен, изолиран от „света около нас”, той е „неизчерпаем” също като Архангела, който го безпокои, „целомъдрен изцяло и отвътре”, превърнат сам в духовен войн, летящ отвъд себе си, опитвайки се да запълни с дух плитчините на привидната материална реалност.
Четейки Хранов, си мисля, че от самото начало на Сътворението сме подходили погрешно ( вероятно с цел да подредим в себе си елементите на хаоса) като сме разделили нещата от живота на Добро и Зло. Хранов провижда в Луцифер брат на Исус : еднакво нужни за повдигането на човечеството! Ако отхвърлим понятията за добро и зло, Изкушението ( което толкова ненавиждаме и към което всъщност доброволно се стремим) ще остане като едно от лабораторните умения на природата по израстване на душа.
Ако мислено приемем хората като дървета, които растат : едни са още корени, други тъкмо са се надигнали над пръстта, трети са стигнали по-високо , станали са стебла, оформили са клони и са се разлистили, четвърти вече образуват корона - приличат на колоните на Сътворението или Дървото на живота. Ако в тази схема дяволът е Гебура ( деструктивната могъща сила), която се намира по средата на стеблото и е срещуположна или противоположна на Хесед ( милосърдието), която заема позиция на същото ниво, и ако човекът е дървото, той има нужда и от двете сили, за да расте нагоре. Гебура или Изкушението е само другия път срещуположен на Любовта, но еднакво отвежда до клоните и короната. Защото Злото не иде от синовете на Бога, то иде от човека, който е „единствения грешник”.
„ Огньовете на Гебура” е лабиринт, може да влезеш в него от много места. Трудно е излизането. Защото е нужно провиждане отвъд думите, за да разбереш, че говорейки за мрака, влагата и подземията, Хранов всъщност изрича божествената заповед : „ Да бъде светлина”!
© Росица Ангелова
Няма коментари:
Публикуване на коментар