„ Аз съм Звездна – дъщерята, във чиито вени паметта тече на небето родно и земята ми!”.
Като посветена в сакралния смисъл на тази тайна, на тази небесна мантра, Елица Виденова я произнася молитвено още в началото на книгата си. Това са думи, послание към потомството, предаване на свещена реликва от родител на дете, да не забрави откъде идва, как да изплете смисъла на своето земно време и как да се продължи нататък като извор на паметта, от която пие духът, като корен между пространствата от земя и небе, като „нишка от литаче”.
Паметта е зелена светлина. Слънцето огрява детството, а дълбоките му корени пропукват миналото, за да оставят следа в следващото утре.
„ Прозорците на бялата къща ослепяха от взиране в пътя и проглеждат, когато се връщам...” – пише авторката, а това е духовен порив, движение и мистично пренасяне. Завръщането е като отправна точка за трансформиране на духовното пространство, в която смисълът намира отражение в едно приютяване, упование и реликва. Коренът – „нишката от литаче” е като тъждество на сътворението и опозиция на хаоса.
Поетесата се противопоставя на хаоса не просто с родовата, но и с културната и историческа памет на своята национална принадлежност, с болката и мъдростта като предаден опит.
Ала, дъще, да помниш от мама:
манастири, когато горят
и когато събарят се храмове,
значи много е грешен светът.”
Въпреки променливия свят, от една страна, и корена – олтар за вътрешна устойчивост, поетесата върви към другите, към изпълненото с живот пространство:
„ще диря / в надгробните треви живот.../ ще чакам гайда да засвири,/ по друм да екне конски тропот./ Ще тръгна „боса към сърцето”/ на моя оголял народ”.
„Нота от седмата струна” – заговаря вече на езика отвъд видимото : миговете на вдъхновение, от които потича възторгът:
„ прозвучава акорд в партитура за вятър”, „в три октави минорно мелодия руква”, „черноземът е почва за цъфнала ръж”
Три смислови ядра се разкриват в поетичната книга на Елица Виденова и тя ги е нарекла „Азбука на паметта” – коренът като яснота и здравомислие; „Земя за спасение” – тревогата за големия свят и небето като антонимия на земния човек; и цикълът стихове „Променям края” – любовта като единствена същност.
Светът на паметта е не просто място, което можеш да посетиш физически. Той е смислова конструкция, коренова система, пластична идеограма, предметно-иреална знаковост. Завръщането към корена е едно неотложно пътуване. И ако голяма част от поетите на България вървят от брега към морето, Елица Виденова пътува обратно – от равните пространства, от дълбочините – към неравноделните тактове на граовския пейзаж, където погледът опира в грапавини, засяда в необичайни превъплащения. Но ръждивият хоризонт не е всичко... Топлата душа на корена призовава. Защото бащиният дом е мястото, населено с радост и болка, с цяла покъщина от митове, които внасят уют, приласкават, лекуват раните и укротяват духа. Затова „ в торбичка сложих бабините дюли...”; „набрала съм ги заедно с росата...” и „към началото полека се завръщам, „за да си спомня на полето песента – паролата на родовата къща”.
Второто смислово ядро – „Небе на кредит” : всичко видимо и невидимо, с което светът навлиза в кръвоносната система на човека и причинява порастване... „Земя за спасение” – един цикъл стихове, в които към темата за самотата и болката се подхожда с надсмиване. Не просто с усмивка. Поетична самоирония, прикрита зад слънчева маска:
„ Мойто чувство за сигурност преживява мутация/ уж спасих се от дъното, а сега ми се плаче...”; „Пускам корени в пясъка, а римувам високото!”; „Търся долу покоя, но отгоре е Господ/ Земетръсно ме гледа и като избавление/ ме изпраща бездънно преди новата ера”.
Не бих казала, че тези пълноземни метафори са теософски спор с вярата или необходимост корените да бъдат съзрени в небето. Не е отричане или признание в Бог. То е разговор със себе си, вътрешен монолог. Защото поетесата не търси в небето „земя за спасение”; „аз небе срещу корен не сменям” . Нужни са й само трохички милост от себе си към себе си, за да пресътвори пейзажа. Защото пейзажът – тук, долу, се нуждае от спешен ремонт, от нова художествена парадигма. Защото никой бог не може да обясни на човека защо докато с едната си ръка дава живот, с другата го отнема, защо докато летиш смело въпреки страха от високото, бездната се разтваря да те погълне, а когато пълзиш, катерейки се към слънцето, ставаш невидим дори за венеца от тръни. Затова небето е „на кредит”. Художествената лексика, поетичните фигури, алитерациите, с които авторката си служи, могат да предизвикат усещането за непрестанно струяща светлина, че думите й не познават тъмните цветове на тъгата.
Но е достатъчно да прочетем : „ Най-тъжната жена на този свят/ сега живее във сърцето ми.” Поетичната двойница в края на стихотворението, разбира се, отрича: „ Най-тъжната жена изобщо не съм аз. / Доброто ми сърце я приюти от жал,/ когато всички други я наказаха да е сама...”/ Силата на тази поетичната двойница иде от предверието на душата, от светлината на душевното зрение, от проекцията на личната й тишина до себесподелеността й със света.
Любовта – третото смислово гнездо - тя винаги се произнася в стихове. Анализът е само неудобство. Има много имена : любов-молитва, любов-императив, реликва, игра и заклинание, знак за животоспасение, сила и самосъщност.
„Щях да вия като вълчица,
но ми открадна луната...
Да не се казвам Елица,
ако се дам на вятъра!”
Читателят ще открие в книгата различни пространства от себе си. Многопластова, многосезонна, споделена с движението и хармонията, Елица Виденова е „котва за връщане”, „азбука на паметта”, „земя за спасение”, „бродница” в космичното пространство, небесна опозиция на дъжда, причинителка на ветрове, но и жилава тръстика, спореща с тях.
© Росица Ангелова
Няма коментари:
Публикуване на коментар