четвъртък, 2 август 2012 г.

„Небето се нанася в друг прозорец” – „...каза тя. И слезе от небето”



        „Целта на съществуването ни е да погледнем живота от друг ъгъл” – споделя категорично и убедително един мой мистичен приятел. Ако съотнеса това житейско прозрение, изговаряно по хиляди различни начини от поети, философи, художници и мистици, към поетичната визитка на Виолета Христова, ще се получи така :
         Смисълът от съзерцанието на небето е в това, че имаме възможността да го наблюдаваме през различни прозорци, от различни ракурси, вертикално и на фрагменти, в една посока или многопосочно. Докато очите на душата ни не се изпълнят с небе или с „тишина”, която е от друг порядък или „разговор със друго наметало”.
         Погледът през другостта е опит за загатване на един свят без ограничения. Въображението на интерпретациите създава от фактологическия житейски инвентар една полифонична художествена творба или система от художествени връзки, които провокират вдъхновението за пресътворяване на видимите и невидими пространства.
         Ако проследи „другото”, „другия”, „другояче(то)” на художествените послания в „... каза тя. И слезе от небето”, читателят ще се изненада от богатата гама интерпретации при поетичното селектиране на всички тези другости. Достатъчно е да вярваш, че „насън се случва друго”, че „под кожата живеят други същества”, а „страшното на друг език говори”. Необходимо е да си напомняш, че винаги „друг тепърва заминава някъде” и че често се случва когато „мечтите са свитък от друга история” да приличаш повече на „образ от друг телевизор”, а когато „теснотата (ти) е пръстен” да решиш, че „нямаш” сили за „друго море”. Дори в себе си да знаеш със сигурност, че липсите не са празни пространства, а вместилища, пълни с думи. И езикът винаги намира още едно „друго море” за преглъщане, още един друг прозорец за събиране на пейзажа, още една друга посока за измисляне на отправна точка. Защото, ако „наречеш нещата другояче, времето ще бъде друг художник”.
         В тази връзка внезапно си спомних част от един стих на Анелия Гешева „влизам в нещата и им давам своето име” – назоваването и преинсталирането на значенията са най-талантливите наръчници по житейско изкуство.  Затова, наречени от друг художник, нещата променят значенията и формите си. И Виолета Христова съзнава и създава необходимостта езикът да служи на сближаването, на подреждането на хаоса. Това нейно напомняне загатва за относителността на думите, за относителността на чувствата, настроенията и мистичните вглъбености, които катализират назоваването. Затова в конструкцията  „ ... каза тя” – каквото и да е назовала, то ще звучи като сентенция. „Други обясняват правилата”- „... каза тя. И слезе от небето.”, но „в ъгъла на утрото мълчи / и друг приятел, сякаш ме познава”.., защото „животът има хиляди очи – и винаги с едно ме наблюдава”.
         А когато небето е пренаселено с обяснения, разбира се – слизаш от него и прелистваш „на друга страница или на друга дата”.
         Има една чудесна книга на Джанет Смит Уорфилд – „Променете думите, променете света”. В нея авторката твърди : „Един от аспектите на осъзнаването е изборът на думи, създаващи хармония, а не разногласие. Това е единственият жизнеспособен избор на съзнание, вникнало в собствените си адски дълбини.” Ако към това послание, което е жизнения сок на назоваващата поезия, прибавим и посланието на Стефано ДАнна, че „човекът не трябва да търси рая,  (а) единствената дисциплина, която трябва да усъвършенства, е отхвърлянето на ада в себе си”, думите на Виолета Христова са като поетична везна, която с изящна езикова прецизност балансира между двете истини. И адът, и раят в теб подлежат на преосмисляне, на заместване, на друга художествена проверка. Когато „зъбери от страх и пепел сива... и кратери от чувства...” те връхлитат... „няма друго”, защото „няма нищо в дълбоките джобове на тъгата”, но тогава идва момент да извикаш на проверка „другият пророк”, да нанесеш „небето в друг прозорец” и да намериш „двете най-важни посоки до другия край”. Дори, когато „думите препускат из главата (ти) с копита от тревога и съмнение” да пазиш надеждата, че „утре ще  (си) друга” и в „другия животще (ти) е минало.” Преминало и като болка, и минало като време.
         Пространствата от смислови, афористични, а понякога и нарочно двусмислени послания са това, което ни насърчава да учим чрез думите значенията на тревогата и радостта. Защото само осмислена езиково, тревогата ни се превръща в минало, а съмненията ни се разпадат на мистични коани, от които тече светлина.
                                                                                                     
                                                                          © Росица Ангелова

вторник, 9 ноември 2010 г.

Елица Виденова "Небе на кредит" - кореновата система на българския дух



„ Аз съм Звездна – дъщерята, във чиито вени паметта тече на небето родно и земята ми!”.  
Като посветена в сакралния смисъл на тази тайна, на тази небесна мантра, Елица Виденова я произнася молитвено още в началото на книгата си. Това са думи, послание към потомството, предаване на свещена реликва от родител на дете, да не забрави откъде идва, как да изплете смисъла на своето земно време и как да се продължи нататък като извор на паметта, от която пие духът, като корен между пространствата от земя и небе, като „нишка от литаче”.
Паметта е зелена светлина. Слънцето огрява детството, а дълбоките му корени пропукват миналото, за да оставят следа в следващото утре.
Прозорците на бялата къща ослепяха от взиране в пътя и проглеждат, когато се връщам...” – пише авторката, а това е духовен порив, движение и мистично пренасяне. Завръщането е като отправна точка за трансформиране на духовното пространство, в която смисълът намира отражение в едно приютяване, упование и реликва. Коренът – „нишката от литаче” е като тъждество на сътворението и опозиция на хаоса.
            Поетесата се противопоставя на хаоса не просто с родовата, но и с културната и историческа памет на своята национална принадлежност, с болката и мъдростта като предаден опит.
                                                Ала, дъще, да помниш от мама:
                                                манастири, когато горят
                                                и когато събарят се храмове,
                                               значи много е грешен светът.”

Въпреки променливия свят, от една страна, и корена – олтар за вътрешна устойчивост, поетесата върви към другите, към изпълненото с живот пространство:
 „ще диря / в надгробните треви живот.../ ще чакам гайда да засвири,/ по друм да екне конски тропот./ Ще тръгна „боса към сърцето”/ на моя оголял народ”.
          
            „Нота от седмата струна” – заговаря  вече на езика отвъд видимото : миговете на вдъхновение, от които потича възторгът:
прозвучава акорд в партитура за вятър”, „в три октави минорно мелодия руква”, „черноземът е почва за цъфнала ръж
            Три смислови ядра се разкриват в поетичната книга на Елица Виденова и тя ги е нарекла „Азбука на паметта” – коренът като яснота и здравомислие; „Земя за спасение” – тревогата за големия свят и небето като антонимия на земния човек; и цикълът стихове „Променям края” – любовта като единствена същност.
            Светът на паметта е не просто място, което можеш да посетиш физически. Той е смислова конструкция, коренова система, пластична идеограма, предметно-иреална знаковост. Завръщането към корена  е едно неотложно пътуване. И ако голяма част от поетите на България вървят от брега към морето, Елица Виденова пътува обратно – от равните пространства, от дълбочините – към неравноделните тактове на граовския пейзаж, където погледът опира в грапавини, засяда в необичайни превъплащения. Но ръждивият хоризонт не е всичко... Топлата душа на корена призовава. Защото бащиният дом е мястото, населено с радост и болка, с цяла покъщина от митове, които внасят уют, приласкават, лекуват раните и укротяват духа. Затова „ в торбичка сложих бабините дюли...”; „набрала съм ги заедно с росата...” и „към началото полека се завръщам, „за да си спомня на полето песента – паролата на родовата къща”.
            Второто смислово ядро – „Небе на кредит” : всичко видимо и невидимо, с което светът навлиза в кръвоносната система на човека и причинява порастване... „Земя за спасение” – един цикъл стихове, в които към темата за самотата и болката се подхожда с надсмиване. Не просто с усмивка. Поетична самоирония, прикрита зад слънчева маска:
Мойто чувство за сигурност преживява мутация/ уж спасих се от дъното, а сега ми се плаче...”; „Пускам корени в пясъка, а римувам високото!”; „Търся долу покоя, но отгоре е Господ/ Земетръсно ме гледа и като избавление/ ме изпраща бездънно преди новата ера”.
            Не бих казала, че тези пълноземни метафори са теософски спор с вярата или необходимост корените да бъдат съзрени в небето. Не е отричане или признание в Бог. То е разговор със себе си, вътрешен монолог. Защото поетесата не търси в небето „земя за спасение”; „аз небе срещу корен не сменям” . Нужни са й само трохички милост от себе си към себе си, за да пресътвори пейзажа. Защото пейзажът – тук,  долу, се нуждае от спешен ремонт, от нова художествена парадигма. Защото никой бог не може да обясни на човека защо докато с едната си ръка дава живот, с другата го отнема, защо докато летиш смело въпреки страха от високото, бездната се разтваря да те погълне, а когато пълзиш, катерейки се към слънцето, ставаш невидим дори за венеца от тръни. Затова небето е „на кредит”. Художествената лексика, поетичните фигури, алитерациите, с които авторката си служи, могат да предизвикат усещането за непрестанно струяща светлина, че думите й не познават тъмните цветове на тъгата.
 Но е достатъчно да прочетем : „ Най-тъжната жена на този свят/ сега живее във сърцето ми.” Поетичната двойница в края на стихотворението, разбира се, отрича: „ Най-тъжната жена изобщо не съм аз. / Доброто ми сърце я приюти от жал,/ когато всички други я наказаха да е сама...”/ Силата на тази поетичната двойница иде от предверието на душата, от светлината на душевното зрение, от проекцията на личната й тишина до себесподелеността й със света.
            Любовта – третото смислово гнездо - тя винаги се произнася в стихове. Анализът е само неудобство. Има много имена : любов-молитва, любов-императив, реликва, игра и заклинание, знак за животоспасение, сила и самосъщност.

Щях да вия като вълчица,
но ми открадна луната...
Да не се казвам Елица,
ако се дам на вятъра!”

Читателят ще открие в книгата различни пространства от себе си. Многопластова, многосезонна, споделена с движението и хармонията, Елица Виденова е „котва за връщане”, „азбука на паметта”, „земя за спасение”, „бродница” в космичното пространство, небесна опозиция на дъжда, причинителка на ветрове, но и жилава тръстика, спореща с тях.

                                                                             © Росица Ангелова

понеделник, 8 ноември 2010 г.

Иван Хранов в "Огньовете на Гебура"




Открай време писателството неистово обгрижва библейските митологеми за ада и рая. Не знам дали този теософски и художествен интерес води началото си от Адам и Ева или всеки се чувства длъжен да впише и своята истина за мирозданието в психологията на творческата изява. Няма сега да правя съпоставки дали Бог е позициониран в облаците, в човека или на някое друго място. Но по метафорите за Бога, като тайни агенти на вселенската сигурност, можем да надникнем право във вътрешните височини на представите.
Колегата от Националната библиотека на Буенос Айрес – Хорхе Луис Борхес люлее махалото на душата „между ада и рая”, Милтън води трогателни боеве в името на „изгубения рай”, а живият философ и мислител, родният български бард на  подземията и липсите Иван Хранов обхожда посоките по вертикалата на Световното дърво, като се моли еднакво дълбоко и за посоката отдолу-нагоре, наречена Исус и за посоката от горе-надолу, наречена Луцифер.
 „ Огньовете на Гебура” е книга-предизвикателство за ума, едно иронично изпитание за моралните регулации, наложени от представите ни за добро и зло, един поглед, втренчен и призован от могъществото на вертикалното пространство. Хранов живее в предизвикателство. Той е обърнатата страна на обърнатата страна на обърнатата страна на абсурда. Той пропълзява в ниското, става съучастник на плъховете и хлебарките. Може да им се довери. Те обитават подземията и влагата. Дълбокото. Долното царство. Корените.  После се надига малко по-високо и взема под закрилата на погледа си котките. При Харуки Мураками котките валят като из ведро. И в пряк, и в  преносен смисъл. Те говорят и общуват помежду си в естествения свят на доверието. Докато не се появят хората. Тогава котките стават мистици. От „Кафка на плажа” на Мураками те навлизат мъдри и непосредствени в кафкианския свят на Хранов. Присъствието им говори за състоянието на абсурдната отчужденост между хората . Можеш да поговориш с котка, да напазаруваш храна „за ахилесовите й мисли”, защото да поговориш с човек, извън „пещерата” на своето усвоено пространство е трудно, дори невъзможно, нечовешко, деформиращо. Не защото „ човекът е най- големия грешник”,  защото той е „единствения грешник”.
Гебура или Гедула (Хесед)! Няма такова противоречие! Силата на могъществото срещу силата на милосърдието. Силата на мрака срещу силата на светлината. Или силите на мрака и светлината, обединени в едно. В името на порастването. В името на превръщането на човешките плитчини във възвишения. Ако това е възможно. И двете сили водят до познание. Но и двете ли водят до просветление?! Или съвместно изграждат дуалния свят на Бога. Дуален да, но не и противоречив. Защото не може да има противоречие там, където има единство.
Още със заглавието на философското  въведение в книгата сме повлечени от любопитството да надникнем в тайните кътчета на писателския интерес : „ Архангелът, който ме безпокои”. „ Безпокои”, а не „плаши”, „ужасява” или „потиска”. Тази дума е врата към образа на Архангела. Безпокойство се изпитва само към нещо, което е близко, познато, към което проявяваш разбиране, дори симпатия : „ Тогава Иисус биде отведен от Духа на пустинята, за да бъде изкушен от дявола.../ Мат.4:1/ „ Ето защо: защото без него би било плитко, много, много плитко.”/Ив.Хранов/.
Опасно ли е затъването в плитчините?! Хранов уж не пише за хора, той пише за качества, а качествата са подвижни пясъци. Също като хората. Когато бягаш от плиткото, попадаш сред плитко. Може ли плиткото да стане дълбоко!? Би могло, но само, ако хване някой от двата пътя: на Гебура или на Гедула. По-често става обратното – дълбокото да попадне в капана на плиткото и да започне да прилича на плитко. Предполагам, че това се случва по същата причина, поради която една болна клетка разболява една здрава, защото здравата клетка се страхува. Но дълбините не могат да се страхуват от плиткото... Въпреки, че сме исторически наследници и свидетели на това как варварски племена поругават и унищожават високо развити цивилизации. Поради знанието, че страхът предизвиква плитчините, авторът пише списък на „страшните неща”. Най-страшното от тях е смъртта. Но поетиката на този страх обръща погледа към другата истина : „ Животът във смъртта притежава изключителна вярност. Може би всеки ден умираме по малко, но в смъртта живеем тотално... Смъртта кипи от светъл смисъл. В смъртта си виждаме най-бляскавата светлина. И когато вляза в светлината, радвайте се за мен!”  Смъртта като светлина. Хранов сякаш е написал курс по екология на човека. Но да се върнем на „страха” от „плиткото”. Плиткото е опасно. Затова авторът се спуска толкова дълбоко при подземните, при наследниците на динозаврите. Дълбокото се допълва с дълбоко. Или със самоирония:

                                     „ онзи ден азът ми се пропука...
-         Ходи сега да се събираш!
                                  Беше онзи ден и беше крайно време...”

Игра с времето като пространство и с пространството като вътрешно време. Убеден в посочването на посоките, Хранов подрежда света върху тази плоскост: събраните пукнатини трябва да са дълбоки, за да няма препятствия за изригванията – „възходящи и низходящи”.  Ниските вибрации на нашето виртуално съществуване са докосване до мрака. Но мрак ли е мракът или само другото лице на светлината! Хранов подозира, че езиковите връзки между азът и другите могат да се окажат прекалено „диалектически”. Човекът... или качествата са свикнали с установените неща. Или с установимите неща. Но в случай, че не е разбран, той ще съумее да се надсмее: „ в такъв случай около пукнатините ще засадя плантации от кукуряци...” Има и едни други кукуряци. Тях винаги ги има. Нали „адът – това са другите”! Те ще се опитат да се възправят и да произнасят самородни присъди, умеейки да прикриват пукнатините си с метафори, но това са „кукуряци”- „много далече от възвишеността на Скорпиона”. Философът ги гледа с усмивка. Защото живее в пукнатините и знае, че там страх няма. Но до това знание се достига с дълго пълзене. За да можеш да прозреш, че пукнатините са причина да бъдеш „оцелостен”.
         „Сърце – счетоводителят на липсите” – възкликва поетът Валентин Дишев, а Хранов сякаш по инвентарна книга допълва отсъствията и себеотсъствията:

            „ Ето колко много ме няма:
              под тук ме няма, над там ме няма,
              няма ме вътре, нито пък ме има отвън –
              ето колко много ме няма.”
                       
                   или

          „горчива радост”
          „ без тръпка, без докосване, без ласка... без цел... без Нея...”
          „ така, че прегърни горчивата радост...”

И ми идва наум Калин Донков - „ радостта не ми е крепост”. Тогава коя е крепостта?! Едновременно с ирония и доверие, с тревога, но и с усмихната тъга Хранов назовава крепостта, с която ще говори,  единствената крепост : „ с Бог, че с кого другиго!” . Самота и пълнота в едно. Отсъствие на хора. Присъствие на подземия и наднебесност. Говорещ свят. Мълчащ свят. В едно.
Чета „ Фанатизъм” и започвам да рисувам триъгълник. Правоъгълен триъгълник. За да видя какво значи „удължени ъгли”. Кой си мисли, че би разбрал литературата, без да познава Питагор?! С математически похвати питагорейците описват душата на човека, стремейки се да открият път за управление на прераждането. А ако мерим себе си с погрешна мярка?! Ако нашите остри ръбове и „ удължени ъгли” не ни позволяват да провидим отвъд границите на контура, там където триъгълниците „ се извиват, увиват и прегръщат”...
Хранов създава сякаш илюстративни притчи. В свят, който страда дълбоко, космично и комично от несходства в интерпретациите за себе си, предизвикателният художествен език е като квантов скок, като пробив в траекторията на установения поглед, на примирения ред. Ако мисленето „извън кутията” би довело до създаването на някаква революционна наука, както твърди Томас Кун, то мисленето извън размерите на видимото с просто око може да бъде безспорен критерий за революционна литература. Този неоразмерен поглед позволява формата на текстовите конструкции да бъде гъвкава. Те ту придобиват размерите на философско есе, ту се подреждат вертикално в условно и експериментално стихотворение. 
Мисля си за „липсващия” четвърти отдел на знанието в таблицата на универсалната десетична класификация на Дюи : празно пространство, оставено за появата на нова наука. Преди да бъде погълнат от ентропията, в този отдел на знанието е била разположена филологията. После тя е намерила място при литературознанието, а в структурата на таблицата е оставена възможност за революционен скок, може би там, където понятията, населяващи останалите области от познанието ще бъдат в симбиоза, в завършен неотделим вид и това няма да ги направи еклектични или дори гротесктни. Това наблюдавам и при Хранов. Книгата „ Огньовете на Гебура” може да бъде огледало на художествената памет между наука и култура, може да бъде философия ( тя е философия), може да бъде разглеждана през погледа на християнската религия или дори през погледа на атеизма. Може да е социална грижа за дъното на човека, етимология на „страшните неща”, статистика на междупредметните икономически отношения в плановото стопанство на семиотиката :
                   „ вчера купих продукти за котката...
                     ... купих брашно против страх и мая от вносната;
                     ... купих и вода за чешмата...
                     Вчера купих ахилесови мисли за котката...”
Книгата може да бъде и равносметка на естествените науки, споделяне между физиката и физиологията, зоологията, геологията и хидрологията :
                „ Може и звездте да са някакви зародиши, но ти летиш към черната дупка”
                „ от сърце до сърце, от гълбина до гълбина”, чуваш „ музиката на плъховете” и се вглеждаш в „най- старото животно на света” – „охранена”, „тъмно-кафява”, „прекрасна” „ хлебарка”. Защото говориш на езика на подземията или на пълноземията – там, където всяка жива или семиотична хлебарка е съществена част от плана на Сътворението. После хидрологически наблюдаваш „метаболизма” на реката и бдиш лениво-„добронамерено” над пейзажа. Защото „красивото трябва да се забавя”! След това иде иронията на душевната палеонтология – превръщаш се в крокодил или динозавър, нахълтал в пространствата на отминали геологични епохи. За да стигнеш до идеята за хигиената на душата, правейки художествена  „равносметка на поддържането” :
                 „ Изплетен съм от слабости.
                    Простъпките са ми втора природа.
                    .............................................................
                   Пълен съм с гордости като с буци от ракова тъкан.
                   Обичам да завиждам. Обичам да мразя.
                   Ревнувам: жена, приятел, молив, пишеща машина... жираф.
                   Избухвам, подвивам опашка, пак избухвам, пак опашка...
                   Прекрасен съм.”

Мислите, че това е разкаяние!? Това е екология на вътрешното пространство. Архивиране и пълно преизграждане на масивите от данни. Профилактика на душевното кръвообращение. За да се смалиш пред изкуството да разпознаваш Бог. Във всичките му лица. В синхрониите, в „езика на света около нас” и в езика на символите.
За Хранов духовните атланти в това отношение са Юнг, Кастанеда и Бом. Всеки от тях, изкушен от квантовата физика,  поведението на ДНК и овладяването на космичните и човешки енергии. Наука и поезия. Търсене на взаимовръзките чрез поетиката на модерния абсурд или чрез навлизане в същината на атома. Различни пътища, а причината една – да се почувстваш цялостен, да напишеш историята на своето душекатерене от основите на равнобедрения триъгълник до върха на пирамидата.
Музата. Тя не е безплътно очертание и „призрак лек”.  Тя може да е „безвидна” и дори „безмълвна”, но не е нито „ безтелесна”, нито „беззвучна”, нито „безлика”.Тя е от „индиговите деца” инкарнирани на планетата. Цветът на душата им говори за мястото, от което идват. Тъмносиньото е цвят на божествеността. На свободата, която значи единосъщност с Бог. В древен Египет вътрешността на пирамидите се боядисвала в синьо, както е син и скарабеят, Буда и Кришна. Синя е и поетовата жрица на вдъхновението и нейни са „всички възможни места”. Въпреки, че понякога се съмнява в нейното съществуване : „ В света на Кафка жената море ли търсиш – Най- голямата твоя илюзия?”.
Жената-море : не болезнена страст и дори не трудно поносима нежност, а знак за духовна еволюция. Такава е необходимата поетова любима „безименна, неподатлива на никакви влияния, слабосилна”, дори „грозна”, понеже красивото не винаги е видно.
Такава тя би била идентична с поета, който търси хармония в мрака на пещерата, защото знае, че мрак е другото име на светлината. Затворен, изолиран от „света около нас”, той е „неизчерпаем” също като Архангела, който го безпокои, „целомъдрен изцяло и отвътре”, превърнат сам в духовен войн, летящ отвъд себе си, опитвайки се да запълни с дух плитчините на привидната материална реалност.
Четейки Хранов, си мисля, че от самото начало на Сътворението сме подходили погрешно ( вероятно с цел да подредим в себе си елементите на хаоса) като сме разделили нещата от живота на Добро и Зло. Хранов провижда в Луцифер брат на Исус : еднакво нужни за повдигането на човечеството! Ако отхвърлим  понятията за добро и зло, Изкушението ( което толкова ненавиждаме и към което всъщност доброволно се стремим) ще остане като едно от лабораторните умения на природата по израстване на душа.
Ако мислено приемем хората като дървета, които растат : едни са още корени, други тъкмо са се надигнали над пръстта, трети са стигнали по-високо , станали са стебла, оформили са клони и са се разлистили, четвърти вече образуват корона - приличат на колоните на Сътворението или Дървото на живота. Ако в тази схема дяволът е Гебура ( деструктивната могъща сила), която се намира по средата на стеблото и е срещуположна или противоположна на Хесед ( милосърдието), която заема позиция на същото ниво, и ако човекът е дървото, той има нужда и от двете сили, за да расте нагоре. Гебура или Изкушението е само другия път срещуположен на Любовта, но еднакво отвежда до клоните и короната. Защото Злото не иде от синовете на Бога, то иде от човека, който е „единствения грешник”.
 „ Огньовете на Гебура” е лабиринт, може да влезеш в него от много места. Трудно е излизането. Защото е нужно  провиждане отвъд думите, за да разбереш, че говорейки за мрака, влагата и подземията, Хранов всъщност изрича божествената заповед : „ Да бъде светлина”!

© Росица Ангелова

Славчо Чанев в "Пирамиди от мълчание"

Какво е мълчанието – пълно отсъствие на думи или пауза между думите, или може би думи - преглътнати, предсказани, предизвестени, предусетени, почувствани, повярвани... Състояние на напрегната бдителност или на неизбежна бдителност . Поетичен строеж на света или на възможния свят, или на противоречивия свят, или на света като дух – съюзен с тишината.

                       Славчо Чанев и  хороскоп на мълчанието.  

            Е, не ми липсва кураж.
         Въпреки твърдението на автора, че метафорите му се раждат в тъмни тонове, аз виждам усмивка още в начина, по който е оформено заглавието на книгата. Името на автора е графична усмивка. Името на заглавието – обърната усмивка. После си сменят местата. Кой от двата ракурса е по-добрия близнак?! Предстои да узнае читателят. Всеки от своята графична представа за контрапунктите.

         Да надникнем при първия брат...

         Нарича се „Тичане на пръсти” – препуска през мълчанията  като през тайнство. Така се раждат поетични миниатюри – тристишия, мъдрословия, непосредствено поетично изговаряне на истини, пораснали от нищото и всичкото едновременно. Готови сентенции или скици от натура, или скитащи думи, или както гальовно и скромно ги нарича поетът „записки” и „признания

„Студът рисува мечтите си        „Слънцето рови снега                 „С нощ в гърлото
 в стъклото на прозореца”             за кокичета”                                       крещи,
                                                                                                                         ако искаш”
„Старият часовник                    „С тресчица в петата                                        
тиктака задъхано.                        гората присяда                     „Нивите храчат гарвани”
Времето му се изплъзва”              в скута на хълма.”

          Няма нужда да се навлиза в пустинята, за да бъде усетено безмълвието на тези пейзажи. Безмълвието като език на същинското изкушение. Но към тишината авторът се отнася не непременно поклоннически. Понякога „Тишината омръзва с привидните си съгласия за всичко и всички.” И тогава започва крещенето... Отвътре. Ритъмът се настанява в душата. Защото не всяка истина е за произнасяне. И единствената възможност е в културата на мълчанието – поетичната паралелна вселена.

Вторият брат - Виновникът Вечер . Странник е. Веднага  провокира представите  : Вечерта пристига като мъж... Какво значение има граматическия род, когато Вечер е име на странник, оставящ следи в посвещенията към другото, към другите. С думи. Без думи. С движение. С неподвижност. Със закачка.
         Тук Струма оживява в мечтите на Сена с онази небрежност, с която се споделят най-високите чувства. Дори Лувърът не засенчва прахоляка на Перник, а Айфеловата кула е просто въпрос на порастване. Тук някой изповядва пътищата, без да има очакване за пътища или прави място на мравките, без да ги вижда.
         Има и котки. Винаги има котки. Котката е в основата на сътворението, символ на вечността, свита на кълбо.Тук е загатната. Ироничното наблюдение на зрящия – поетът пише за поет, пишещ за котка... кръг в пирамидата, обещание за безсмъртие. Котките говорят. Разказват вицове... Къде тук липсва усмивката! Едно лято си отива. Но всъщност започва. Има такива сезони.
         А светът продължава по старому. Нехае. Въртят се високите обороти на времето, за да предизвикат иронична констатация    : „Накъде, поете? Стига Дон Кихоти... Трябва да ядем”
         Но в природата на горчивата въздишка е да се самонадмогне и да продължи с длетото отвън-навътре, отвътре-навън... Виновника вечер, Ниския, Доброто човече – пътища за помисляне, за разузнаване, за тревога, или за пирамиди...
         Като всеки скитник, вторият брат послъгва. Прекосява Амазонка, скита се в пустинята и сред Хималаите, преминава лек и безграничен през света на представите, през другия възможен живот...
         При всеки един от братята присъстват символите на  в р е м е т о, пейзажите от  с а м о т н и т е   с ъ з е р ц а н и я, съпоставките или разсейките  от  р а з л и ч н и т е  т е ж е с т и, които носи животът с душа, видовете с в о б о д а, видовете  с т р а х о в е ( Страхът като убежище, като приют от света), видовете  в и д о в е – нещата за пресътворяване, преизмисляне или за присмиване, в и д о в е т е  любов.
         Любовта като детство, като щедрост, като отражение: Любовта като приказница – Шехерезада, птица, основание за ритъм, основание за нежност, основание за мълчание, основание за мъчение. Любовта като религиозност и извисяване.

ВЯТЪРЪТ НА ДУМИТЕ – още един близнак.
          Третият брат идва като вихър, носи ритъм, клони, ветрове. А Вечерта е вече  в женски род. Ако първият брат е страничен наблюдател - спокоен и омъдростен, вторият – малко тъжен, преминаващ като странник, третият, който също е част от метафизиката на другите двама, не събира думите от пейзажа, той ги изригва от себе си като вибрация. Думите - или се катерят по стръмното като уморени Сизифи, или се разколебават сякаш Хамлетовци, а после споделят неравностите на своите изригнали въображения в кръчмата, където е храмът - винаги готов да отрази, приласкае и разбере опиянението на разлистената душа.
         Одругостен от себе си лирическият субект придобива посока, превръща се в движение, в медиатор, в шаман.
         С а м о з а к а ч к и т е  на третия брат. Той непрекъснато напомня колко е важно да бъдеш усмихнат, когато влизаш в себе си, в представите за себе си.
        Т и ш и н а т а, за която е нужен кураж. Парадоксално и единствено възможно за усещането на смисъла междуаз” и „аз”, „аз и ти”, „ние и света”, „светът и смъртта”... Тишината. Или  упорството да измисляш, знаейки, че въпреки всичко  Думите просто не стигат от звезда до звезда.

         Има и четвърти брат. Нарича се „Нощ в гърлото”.
         Тишината като негативно състояние, като тревога. Няма как да преглътнеш нощта, няма как да преглътнеш пейзажа, особено, когато засяда с бездомност, с лунатичност понякога. Среднощни сенки  на кучета, които „крещят посоките” сред комати хляб и коприва – вечеря за откъснати въздишки, небрежни обитатели, случайни обитатели на нощ. „Фотографирането” на нощта предпоставя една експозиция от накъсани същности, които се оцелостяват в осмислянето на тъмното, отново като пирамиди от мълчание.
        Вятърът  гаси „свещите на звездите”. Поетът ги запалва отново. Това е в природата му - мракът да бъде предпоставка за светлина. ЗатоваКрак връз крак преметнал си почива вятърът и дъвче сламчица на залез слънце.” Да гадаеш – трудно ли е в тази поза или е начало на  п р и е м а н е т о. Приемането на различните тишини, от болка, от радост, от принизяване, от възвисяване, от топло, от студено, от всякакво. Или „объркан от границите на приличието и изплашен за границите на собствените си граници” духът намира бряг и тъмнината ражда ветрове, с „нощ в гърлото”.
         В  излизането от нощта отново намирам Първия брат – съзерцателен, поради преживените изригвания, замлъквания, въртеливи движения,  самота, пренаселеност. Той е същият онзи добряк, стържещ в себе си с длетото на мълчанието, за да провидим, че  пейзажът се връща при себе си, защото Животът е кратък за дълго сбогуване”, а „щурците дерат тишината на ивици тъмнина”. Защото „капчицата роса и мравчицата я заобикаля отдалеч-отдалеч”, а „в кладенеца на очите ти дреме змеят, който ме остави без дъх”.
         И макар този път близнакът да е нарекал себе си „Пътища към залеза”, всъщност знае, че духът е цялостен само по пътя, в процеса на личното си израстване, измерение, познание, провиждане, пробуждане.
          А свободата изглежда е състояние, когато няма повече какво да губим и пътищата към залеза стават предпоставка за път към изгрева, който е също мълчание, но със знак за усмивка.

© Росица Ангелова

„Ще се видим в Рая” – образи и мотиви в поетичната книга на Първолета Маджарска

За първата книга на Първолета Маджарска „Ангел с ахилесова пета”, поетът Иван Хранов пише:
Дебютната стихосбирка на Първолета Маджарска по странен начин ми напомни един израз на древен мъдрец: „ Не забравяйте, че всеки светец има минало, а всеки грешник бъдеще”.
Затова и Първолета се вглежда в дуалния свят на нашето емоционално съществуване :

 „ Виж ангел с ахилесова пета / и дявол с ореола на светец/”

Във втората си книга "Живей сега!" - Маджарска „ топли ръцете си над огнището на слънчогледите”. Слънцето е „жълт клоун”, луната е заплетена в косите. Играе с опозициите : земя-небе, слънце-луна, дървета-скитници. Рисува картини и шепне. С тази книга поетесата призовава към усещането на мига, към това – всяка картина в палитрата на живота да бъде уловена още в мига на случването.
Третата й книга „Детето плаче като бог” осмисля живота като „дълго пътуване към вратата, която зее винаги отворена”,  като „тъга от настъпващата вечер на зимата”, но също и като „приближаването към себе си”.
 Децата ми напомнят, че има бъдеще” – казва Първолета. Такива деца са и книгите – копнежът на сърцето да остане в топлината на стряхата, да не разпилее съкровищата на душата си като есенни листа, а да ги запази за времето.

Какво да очаква читателят от настоящата книга на Първолета Ще се видим в Рая”?

За мен тази книга е едно своеобразно продължение на „Детето плаче като бог”. Тук продължава мисловният диалог с Господ. Или по-скоро монолог. Монолог, в който лирическият субект се лута между двете възможни светоусещания – да оправдае Бог в себе си или да  Го обвини. Авторката прави едновременно и двете като започва  книгата си предизвикателно. Въпреки, че бродира меки, милостиви думи, зад тях прозира горчивината , с която посмява да учи Бог как да постъпва, прави го длъжник на човека, за да му напомни как да разчита човешките послания: „ научи се да разчиташ глаголицата на пушеците от комините и да мърдаш с устни, сричайки буквара на земните послания”.
Гневът зад тези, напредени като с хурка, но настръхнали в своята категоричност метафори, е стаен. Закарфичена в надеждата, че човек има право да се възпротиви на Господ, да Му поиска сметка, глаголицата на душата търси в същия миг приласкаване, разбиране и утеха от същия този Господ. Само че не си го позволява. Защото Господът е разпръснат на малки късчета в картините от думи, но стои дистанциран. Прави нещо, движи се, присъства... но отдалече. Ето какво научаваме за Него от картините:

Сигурно вече има перде от облаци върху очите си...”;
„... прави топчета от звезди и ги хвърля”...;
 „сякаш Господ с руно от облак и остен от светкавица,
залъгва глада си, всмуквайки земни души и плюейки ядосано дъжд.”;
На светкавица нанизва като пуканки на сурвакница небесата”;
 „Господ е надебелял и едва се побира в напращелите си дрехи”;
  „Видях Господ да огражда със облачни скали Вселената”;
„ Господ пак се е вдетинил...”;
„Господ е човек, само дето душата му е вечна и брадата му расте бавно”.

Кой би се уплашил от такъв Бог?! Та той в същото време е опитомен. Дори „всмуквайки земни души” да „плюе ядосано дъжд”, „Дядо му взема мярка, размерва с аршин небесния десен и скоро ще го зарадва с нови одежди: с рунтава овчарска аба, с потури от шаяка на облаците, с мека шапка и щавени опинци...” И виждаме тук един Дядо, много по-могъщ от Бог. Той се грижи за светуването така, че където и да попаднат погледът или душата на човек, да се чувстват уютно. Дори полегнал на ръцете на неговата грижа сам Бог сякаш кърпи с игла небето и ситни радомирска ръченица. Понякога Бог така се снишава, че заприличва на дете. Играе си по детски с лопатката на луната и „гребе звездните пясъци на вселената”, „за да прави замъци и пътища”. Тези разбъркани рисунки на Бога напомнят, че реалността е такава, каквато си я представим. А светът е това, в което вярваме. Веднъж черно-бял, друг път цветен. Казваш : „Бог е несправедлив” и Бог е несправедлив, казваш : „Бог е добър” и Бог наистина е добър. По метода на имитативната магия – усмихнеш ли се на едно огледало и огледалото ще ти се усмихне.
Що се отнася до езика, на който авторката ни превежда уроците на душата, той е по-скоро език на кратката художествена приказка на границата между фолклор и вълшебство, които открехват вратата към поезията. Оттам наистина надничат живописни образи, оживяват картини, наблюдения, художествени регистрации на действителността, случки, изпълнени с образи, от които като читател очаквам да се случи нещо. Да станат подпорка за надничане отвъд тях, да бъдат начало на провиждане зад мъглата от облаци, където е позициониран Бог. Дори самата авторка усеща Рая като място, в което „сладко ще си поприказваме”. Бих добавила : „а може би сладко ще си помълчим, знае ли човек”! С прозренията и думите никога не се знае. Художественият език на П. Маджарска има склонността към събирането на мисълта в сентенция. Но дори тези сентенции са също кратки прози:

„ Само влюбената душа е вечна”;
„Щастието не е крайна спирка, а начин на дълго пътуване към себе си”.

Понякога авторката си служи с една „кръгла” рамка за начало и финал на художествения текст. Така например :
По керемидите на старата къща прорасна трева и слънчоглед поникна...”
След това се появява хлапето, „ което открива светлината по свой начин” и това е достатъчно, за да се насити веднага езикът с поетични вибрации. Но по-нататък продължава  р а з к а з а. В две изречения – момчето пораства, влюбва се и пристига вкъщи „ с букетче диви ягоди”. А отново по керемидите на „старата ни къщапоникна слънчоглед / и замъглените, запредени прозорци потънаха навеки във трева...” Може би – приказката за спящата царкиня, разказана наобратно.
Вълшебните приказки са къде нарочна, къде интуитивна основа за много поетични асоциации. Но тъй като този сюжет тук също е приказка (което се разбира и от различните глаголни времена, с които е разказана), си мисля, че е приказка за Зеления принц, който целувайки по рамото момичето на пътя, отнася със себе си поетично-дефибрилираното си сърце, но природата ще реагира светкавично-бързо и по керемидите на старата къща веднага ще поникнат слънчогледи ( защото обичта не може да се скрие от никого, най-малкото от една стара къща), а надолу към прозорците ще се спусне трева, докато дойде моментът със Събуждането. Или с Пробуждането. Защото смисълът на тревата е в инкубационния период, когато любовта ще покълне в сърцето. Защото тя е символ на живота, дошъл чрез смъртта. Или чрез мнимата смърт ( която трае само сто години). Затова не бихме се разтревожили, ако ни хрумне, че :
„Господ
пак се е вдетинил
и като малката кибритопродавачка –
пали клечките на земните души
и ги хвърля,
а ние вярваме в падащи звезди
и си пожелаваме нещо тайно.”

Ако поставим една до друга в художествен план всички книги на Първолета, ще видим една нишка от метафори, мотиви и търсения, които тръгват от Бог и стигат до Бог. Тръгват от ахилесовите пети на ангелите и дяволските ореоли, през съзерцанието на мига, когато ще възкликне: „Живей сега, когато още можеш да пиеш слънце в чашата си сутрин...”, вървейки по трънливия път от дъното на болката в „Детето плаче като бог”,  до своеобразното й продължение в ироничното предположение : „Ще се видим в Рая”.
Но заедно с болката от опита за осмисляне на света, у читателя остава вкусът за нещо неосъществено, за някаква пропусната мечта, за простор, който въпреки небесната си същност стои арестуван в клетката на човешкото съмнение: „ Бог не ни е дал криле”. Казано е с горчивина. Всъщност – дано е казано с горчивина. Защото, ако е съждение, богът у мен, който има навика да плаче като дете, би се натъжил.
Човекът е смишен : „Накуцва, ходи и пълзи”, забравяйки за крилете си. Само, че нали светът е такъв, какъвто е цвета на очите, които го гледат. Защото как иначе бихме се задържали толкова дълго време във въздуха, попивайки стихове, макар и стъпили здраво на нозете си. И финалът на стихотворението „Мишките” , според мен, е в средата :

Всеки ден
 правим своя скок към слънцето,
 защото синевата
 започва на педя от земята”.
 Всъщност тези два реда са достатъчни за цяло стихотворение.

Връщам се отново на охудожествения спор на Първолета с Господ, и пак изплува образ от предната й книга:

 Не е ли Господ един вдетинен мъдрец,
който реди пъзели със звезден пясък в небесното корито.
Облегнат на терасата на облака,
Той топва сламка в чашата на хаоса
и пуска слънчеви мехури.
Лирическата героиня ми заприличва на героиня от приказка. Обикаля в кръг, стъпва нетърпеливо от крак на крак, а търси покой. Търси обич. Чука на една врата, която по право винаги е отворена. Но сякаш инстинктът й да стои нащрек я възпира да влезе вътре. Затова стои на прага и си играе с представите за Господ. Това е опасна игра. Защото иронията ни помага временно. Тя е като погрешно лекарство, защото стреля по мишена, която е равна на безкрайността. Значи – равна на нас. Тоест – стреляме в себе си.
Изглежда така, сякаш светът си е достатъчно подреден и само Господ размества местата на елементите и създава безпокойства. Но тъй като ние сме част от този божествен хаос, а значи и негови причинители, в един миг сетивата се уморяват да противоречат на себе си, а тогава, можеби въздъхват поетично така, както го прави и Георги Константинов, когато казва : „ Колко е хубав светът, когато наоколо няма хора”. А  Първолета възкликва:
Трудно ви откривам, хора! / Загубихте се в тъмното, /светулките ви избледняха.”
Достатъчно ясна картина – за да усетим очуждението си един от друг, разноезичието на душите си, статичното електричество на най-ярките си цветове – гневът и страстта към себе си, правейки ни невидими един за друг или видими, но с отрицателен знак. Затова не е нужен въпрос: „Къде сте , хора?” Достатъчно е споделеното „трудно ви откривам...”
Въпреки богатата палитра от емоционални  взаимоотношения с Бога, поетесата намира начин, по който да Го приеме, да Го обикне и да провиди през Него в хората. Тя го смалява. Превръща го в дете. Но вече не иронично, а ласкаво. Гледа на него като майка на своя изобретателен наследник. А виждайки го по този начин, тя вече може да му се усмихне и да му прости, защото : „ търкаляше се като палаво дете по склона и смехът му слънчево кънтеше... И видяхме, че Господ е човек, само дето душата му е вечна...
Светът отвътре: къщата, топлите ръце на мама, татко и слънчогледите, луната, Голямата и Малката мечка.
                                                                         и
Светът отвън: старците ( като образ на очакването) и Господ ( като всичко останало) . Тези два свята се преливат.

Съчетан от метафори и разговорни думи, езикът е ту „граовска ракия”, ту „люта джибровица”, ту е с „гърбица от слънце по раменете”.
Елементите от  домашния бит : „трошички сиренце”, „яйчен облак”, „задъхана фурна” – сякаш стават част от елементите на хаоса, в който непременно търсим силата на небето, натоварено с трудната си и творческа мисия – да ни извиси.
Както се случва в света на синхрониите, когато не ти достигат думи за заключение, заключението често ти пада от небето. Така отворих наслуки „Пътят на озарението” на един от обикнатите ми духовни суфи-учители  Хазрат Инаят Хан и абзацът, на който попаднах беше поразително точен:

Когато някой открие, че в живота няма справедливост, липсва красота, мъдростта е кът, а добротата рядкост, тогава се ражда надеждата, че справедливостта съществува някъде; цялата красота, мъдрост, доброта, трябва да бъдат някъде и това място е Раят. Той си мисли: „Съществуват някъде. Ще ги открия някой ден. Ако не успея в този живот, ще ги намеря в отвъдното, но ще дойде ден, когато моята надежда, моето желание ще се изпълни”. Човек живее, за да види мечтите си осъществени... Ние всички се стремим към това съвършенство, цялата вселена работи за същата цел. И в това предстоящо съвършенство мислителите и великите учители от всички времена са виждали своя Рай, защото Бог се проявява чрез човека.

В този смисъл, бих добавила само, че ако раят е пространство, където се случва творчеството, където душата расте и се разширява, за да увеличи душата на Бог, то значи, че заглавието на книгата е не само едно обещание за астрална среща в полето отвъд видимото или едно намигване, породено от съмнението, че това наистина е така, но то е и неизбежност, която извира от самото сърце на бога. Защото раят е поетично видение на изпълненото желание. Желанието за повече красота.

© Росица Ангелова

                                                                                                               

неделя, 7 ноември 2010 г.

Харуки Мураками "Кафка на плажа"

           

          Кафка на плажа” е третата, преведена на български, книга на японския писател Харуки Мураками, но за мен беше първата, която ми разкри част от необичайния свят на този писател. След Харолд Пинтър, Мураками е следващия лауреат на наградата “Франц Кафка” за 2006 година.
          На пръв поглед – често срещан сюжет : бягство от дома. Кафка Тамура е тинейджър, който напуска дома си, за да избяга от жестокото предсказание, че ще убие баща си. А преплетеният сюжет, с почти лунатичния живот на уж безобидния старец Наката, тласка читателя към търсенето на смисъла на живота в неосветените кътчета на човешката душа и човешката мисъл.
         Необичайното за мен в началото беше мечтата на един младеж да живее в библиотека. Мураками сякаш заплита библейски истини и древни послания: от една страна причината Кафка да напусне дома си напомня древногръцката литература и одисеята на Едип цар. Дори направо бих казала, че романът е една осъвременена версия на античната трагедия. Героят е обречен от предсказанието да извърши кръвосмешение с майка си и сестра си и да убие баща си, което в многопластовото развитие на повествованието можем да допуснем, че все пак се случва. Тази “интрига” е криминалния елемент в сюжета, но тя отвежда към дълбоки психологически изживявания, които дават възможност за няколко истини.
           Друго едно послание от древността гласи, че истината за смисъла на живота се намира във всяка една библиотека, трябва само да се намери книгата, в която този смисъл се съхранява. Това знание прозира в страстното желание на Кафка Тамура да живее в библиотека, желание, което поради стеклите се обстоятелства животът му поднася. Намира ли Кафка истината в книгите или я открива в необичайния сюжет на живота си – на това Мураками не прави анализ. Той оставя на читателя сам да довърши идеята.
         Не по-малко интересен е образът на Наката, който има поглед отвъд границите на реалността. Призрачните образи, с които общува и които се стремят да му внушат, че “почти всеки избор, който правим в живота си е абсурден”, могат да се възприемат като метафора на собственото ни съзнание, като одушевило себе си въображение, което носи едновременно и мрак, но и мъдрост. Призракът, който подвежда Наката към убийство всъщност изказва сериозни послания: “ Не бива да се гледа твърде далеч напред. В противен случай ще изгубиш от поглед онова, което вършиш и ще сгрешиш!”
          Сякаш оплитането на гледните точки разтваря една страница отвъд моралните норми – в съзнанието или в реалността може да се случи всичко и това всичко не отговаря на въпроса “защо”.
          Интересен е образът на библиотекаря Ошима, който е едно дуалистично съзнание. Самият му пол не е съвсем известен. Той е ту мъж, ту жена. Затова и света наоколо възприема едновременно като даденост и противоречие:
“ в известен смисъл природата е неестествена, а в спокойствието се таи заплаха.”
         За този герой не е трудно да прозре поведението и характера на Кафка Тамура и той го определя само с едно изречение : “ ти търсиш нещо и в същото време бягаш с все сила от него”. И ето източната мъдрост, до която ни води авторът чрез Ошима:
“ От личен опит знам, че когато някой много упорито се стреми към нещо, не успява да го постигне. А когато непременно иска да избегне нещо, то обикновено го застига...”, , но от тази житейска истина Ошима създава негативна нагласа: “ защото животът е просто едно натрупване на лоши поличби, които се сбъдват.”
          Психологическото състояние на себеотчуждение и чувството, че някой друг дърпа конците на живота ти е проклятието на Тамура : “ Като че личността ми е орбита, от която много съм се отклонил и това ми причинява силна болка” – твърди той.
           Героите на Мураками са твърде вгледани в себе си. Това, което ги занимава най-силно са собствените им реакции, чувства, душевни състояния. Това говори за едно повишено състояние на тревожност.
           В един момент от развитието на сюжета, авторът се изкушава да покаже на героя си и самата древногръцка трагедия, чрез обяснението на Ошима:
“ Знаеш ли, Кафка. Онова, което преживяваш сега, е лайтмотив на много древногръцки трагедии. Човек не избира съдбата си. А тя него. Това е фундаменталното в тях. Трагедията според Аристотел се поражда, колкото и да е комично, не от недостатъците на главното действащо лице, а от положителните му качества... Ситуацията става все по-трагична и виновни за това са не слабостите, а д о б р о д е т е л и т е. “Едип цар” на Софокъл е чудесен пример. Причина за трагедията на Едип е не леността или глупостта му, а смелостта и честността му. Ето това е иронията... Ала иронията прави човека по-проницателен, помага му да помъдрее, да открие път към спасението на по-високо ниво, да намери по-универсална надежда. Затова хората и днес обичат да четат древногръцки трагедии. Те са едни от образците на истинското изкуство. С риск да се повторя ще кажа, че целият свят е метафора. В действителност никой не убива баща си и не спи с майка си, нали? С други думи, посредством метафората ние възприемаме иронията. Ставаме по-проницателни и по-душевно богати.”
Не мога да подмина и поетичния образ на Саеки сан, също толкова многоизмерен. По описанието на снимката добиваме представа какво от нея вече принадлежи на миналото, но и някъде дълбоко вътре, укрито от времето:
“снимката на момичето е запечатала нещо, което с възрастта е изчезнало завинаги. Би могло да се нарече з а г у б а н а е н е р г и я. Не някаква показна енергия, желание да се харесаш, а естествен порив, прозрачен като бистра вода, бликаща между скалите – естествена привлекателност, която докосва сърцето ти. От цялото същество на момичето, седнало пред пианото, лъха такава силна, лъчиста енергия. При вида на усмивката й веднага си помисляш какъв ли светъл път се открива пред щастливата й душа. Тя ми напомня пламъчето на светулката, преди мракът да го погълне.”

             И тъй като това е описание по скоро на дух, отколкото на живо същество, съвсем естествено иде въпросът “ Какво предизвиква превръщането на хората в живи духове?”
              И Ошима, който има отговорите на всички въпроси, ще ни отговори:
“ тези духове винаги възникват от негативни емоционални състояния. В повечето случаи причина за бурните емоции е някакво лично преживяване с отрицателен знак. И от тях се раждат тези духове някак от само себе си. За съжаление няма нито един пример хора да се превръщат в духове в името на световния мир или възтържествуване на логиката.”
             Наката – другият мъдрец, облечен в кожата на безобиден бавноразвит  говорещ за себе си в трето лице:
“Дядо ми често казваше: да попиташ е неудобство, но за кратко, да не попиташ е неудобство за цял живот”-казва спътника на героя, а Наката добавя:“ Наката е напълно съгласен. Всичко, което знаеш, изчезва след смъртта!”
          Пластичността на сюжета ни подсказва най-вече това, че материята е в постоянно движение.:
“ Същинското настояще е недоловимо напредване на миналото, което поглъща бъдещето. Представите са съхранена памет.”;
“ Земята, времето, представите, любовта, животът, вярата, справедливостта, злото – всичко се променя. Нищо не остава завинаги на едно и също място и в един и същи вид.” Що се отнася до любовта : “когато обичаш някого, ти търсиш липсващата половинка от себе си. Затова, когато мислиш за любимия човек се натъжаваш.Сякаш се връщаш в стая, с която са свързани скъпи спомени и в която отдавна не си бил”. Ето защо, когато изгубят любовта, хората губят волята за живот и страдат от загуба на енергия. А това е и основната причина за болестите – и на тялото, и на ума. И ако животът е илюзия,“ колкото повече разсъждаваш за илюзиите, толкова повече те се множат и добиват отчетливи форми. И престават да бъдат илюзии.” А страстта на героя – да живее в библиотека вече е обяснима:
“ Всеки човек се лишава от нещо важно и скъпо за него... Рядък шанс, благоприятна възможност, чувства, които никога няма да изпита. Това е част от живота. Но някъде в главите ни... има едно кътче, където пазим тези спомени. Като книгите по рафтовете на нашата библиотека. И за да открием какво таим в себе си, трябва да си направим нещо като картотека. От време на време да забърсваме праха, да проветряваме, да сменяме водата във вазите с цветята.С други думи, човек прекарва целия си живот в собствената си библиотека”.

© Росица Ангелова