„Целта на съществуването ни е да погледнем живота от друг ъгъл” – споделя категорично и убедително един мой мистичен приятел. Ако съотнеса това житейско прозрение, изговаряно по хиляди различни начини от поети, философи, художници и мистици, към поетичната визитка на Виолета Христова, ще се получи така :
Смисълът от съзерцанието на небето е в това, че имаме възможността да го наблюдаваме през различни прозорци, от различни ракурси, вертикално и на фрагменти, в една посока или многопосочно. Докато очите на душата ни не се изпълнят с небе или с „тишина”, която е от друг порядък или „разговор със друго наметало”.
Погледът през другостта е опит за загатване на един свят без ограничения. Въображението на интерпретациите създава от фактологическия житейски инвентар една полифонична художествена творба или система от художествени връзки, които провокират вдъхновението за пресътворяване на видимите и невидими пространства.
Ако проследи „другото”, „другия”, „другояче(то)” на художествените послания в „... каза тя. И слезе от небето”, читателят ще се изненада от богатата гама интерпретации при поетичното селектиране на всички тези другости. Достатъчно е да вярваш, че „насън се случва друго”, че „под кожата живеят други същества”, а „страшното на друг език говори”. Необходимо е да си напомняш, че винаги „друг тепърва заминава някъде” и че често се случва когато „мечтите са свитък от друга история” да приличаш повече на „образ от друг телевизор”, а когато „теснотата (ти) е пръстен” да решиш, че „нямаш” сили за „друго море”. Дори в себе си да знаеш със сигурност, че липсите не са празни пространства, а вместилища, пълни с думи. И езикът винаги намира още едно „друго море” за преглъщане, още един друг прозорец за събиране на пейзажа, още една друга посока за измисляне на отправна точка. Защото, ако „наречеш нещата другояче, времето ще бъде друг художник”.
В тази връзка внезапно си спомних част от един стих на Анелия Гешева „влизам в нещата и им давам своето име” – назоваването и преинсталирането на значенията са най-талантливите наръчници по житейско изкуство. Затова, наречени от друг художник, нещата променят значенията и формите си. И Виолета Христова съзнава и създава необходимостта езикът да служи на сближаването, на подреждането на хаоса. Това нейно напомняне загатва за относителността на думите, за относителността на чувствата, настроенията и мистичните вглъбености, които катализират назоваването. Затова в конструкцията „ ... каза тя” – каквото и да е назовала, то ще звучи като сентенция. „Други обясняват правилата”- „... каза тя. И слезе от небето.”, но „в ъгъла на утрото мълчи / и друг приятел, сякаш ме познава”.., защото „животът има хиляди очи – и винаги с едно ме наблюдава”.
А когато небето е пренаселено с обяснения, разбира се – слизаш от него и прелистваш „на друга страница или на друга дата”.
Има една чудесна книга на Джанет Смит Уорфилд – „Променете думите, променете света”. В нея авторката твърди : „Един от аспектите на осъзнаването е изборът на думи, създаващи хармония, а не разногласие. Това е единственият жизнеспособен избор на съзнание, вникнало в собствените си адски дълбини.” Ако към това послание, което е жизнения сок на назоваващата поезия, прибавим и посланието на Стефано Д’Анна, че „човекът не трябва да търси рая, (а) единствената дисциплина, която трябва да усъвършенства, е отхвърлянето на ада в себе си”, думите на Виолета Христова са като поетична везна, която с изящна езикова прецизност балансира между двете истини. И адът, и раят в теб подлежат на преосмисляне, на заместване, на друга художествена проверка. Когато „зъбери от страх и пепел сива... и кратери от чувства...” те връхлитат... „няма друго”, защото „няма нищо в дълбоките джобове на тъгата”, но тогава идва момент да извикаш на проверка „другият пророк”, да нанесеш „небето в друг прозорец” и да намериш „двете най-важни посоки до другия край”. Дори, когато „думите препускат из главата (ти) с копита от тревога и съмнение” да пазиш надеждата, че „утре ще (си) друга” и в „другия живот” ще (ти) е минало.” Преминало и като болка, и минало като време.
Пространствата от смислови, афористични, а понякога и нарочно двусмислени послания са това, което ни насърчава да учим чрез думите значенията на тревогата и радостта. Защото само осмислена езиково, тревогата ни се превръща в минало, а съмненията ни се разпадат на мистични коани, от които тече светлина.
© Росица Ангелова
